Подсмихнах се:
— Прищяло ти се е на теб самодиви, особено както си извадил звяра!
Никола се измъкна иззад дряновите храсти оправяйки боксерките си.
— Много доволна усмивка имаш, да не си срещнал някоя от тях — жилнах го за пореден път.
Тези наши майтапи бяха колкото нормални, толкова и странни. Малко хора издържаха на вечната ми заядливост. Всъщност бях умерено заядлив, като най-важното беше човек да не ми се връзва. Никола, слава богу ме приемаше на майтап. Може би и поради този факт се разбирахме толкова добре.
— Майтапиш се ти майтапиш, ама те ще дойдат — измъкна се ловко Никола, — пък може и нещо друго да дойде и тогава ще се попикаеш от страх.
— Лесна е твоята, ти вече се изпика. Но не викай меца, като си в гората е казал народът, макар че сега какви ли мечки има по нашите гори! А самодивите и да дойдат те са добри, нищо лошо няма да ни направят. Още повече, че обичат музикантите. Сърце и душа дават, да им посвири някой на кавал. Е, кавал нямам, но китарата нали е с нас.
— Да бе да! Бабини деветини — прекъсна устрема ми моят приятел.
— Така е! — защитих се аз. — Това го знам от дядо си! Неговият дядо, тоест моят прапрадядо са го отмъкнали самодивите от някаква седянка, ама той е бил голям свирач. Навред по балкана не е имало майстор като него.
Никола слушаше залисан.
— Такава поне е официалната версия — продължих аз. — Злите езици намекват, че вече направил белята с прапрабаба ми, но той е бил свободна душа и не е искал да минава под венчило, та да се заробва.
— Виж това по ми се вярва — грейна моят спътник, — а ти какви ми ги разправяш самодиви, та самодиви.
Отворих уста, да му отвърна, но той ме сряза:
— Хайде по-бързичко, че имаме още доста път, пък и дърва трябва да съберем преди да е паднал здрача.
— Какъв здрач те гони теб, слънцето още икиндия не е минало.
— В гората здрачът пада рано — обоснова се той и ускори крачката.
Слънцето, чуло, че се говори за него заблещука по-ярко. Дърветата почувстваха това и замлъкнаха. Само короните им продължиха да се люлеят безмълвно, а реката приюти настаналата тишина в коритото си. Скалите над нас заприличаха на олово, застинало в необичайните форми на излети съдбини на славни герои. Цялата природа замря във вечността и този миг с нищо не подсказваше, че в гората пада рано здрач. Какъв ти здрач, самата мисъл, че слънцето ще залезе беше смешна.
Гласът на Никола ме изтръгна от този унес:
— Къде са ми цигарите?
— Абе човек — сепнах се аз, — как може да мислиш за цигари в такъв един момент!
— Че какво му е на момента? — учуди се той. — Трябва да са паднали някъде бе… — вайканията продължаваха.
— Трябва ли и тук да се тровиш? Природата на едно място да се е съхранила, а ти и тук искаш да мърсиш!
— Нищо няма да и стане на природата от малко цигарен дим, аз угарките не ги хвърлям.
— То оставаше и фасовете да хвърляш навсякъде…
— Обаче ето, изчезнала ми е кутията. Много странно, джобът ми си е закопчан.
— Ти сигурен ли си, че си ги взел? — любопитството ми взе връх над възмущението.
— Да бе, сигурен съм, специално си ги купих преди да тръгнем — беше сигурен.
— Хайде стига с тези цигари….
— Да, прав си, и без друго наоколо расте самодивско биле. Съвсем бях забравил за тази омайна билка. Добре, че си нося лулата по навик — ръката му бръкна в един от многобройните бездънни джобове, сякаш за да се увери, че е така.
— Скоро ли ще стигнем? — полюбопитствах аз.
— Спокойно, още малко и ще се качим на билото, после е лесно.
— Горе викам да направим една кратка почивка — предложих аз.
— Както кажеш, но наистина кратка — предложението бе прието.
Наистина съвсем скоро бяхме на върха. Погледът ни обхвана една малка вселена. Природата край Мъглиж бе сурова със своята красота. Над короните на дърветата, които шушукаха и бъбреха помежду си, се носеше ропотът на реката, който се смесваше с тяхната глъч. Планинският вятър поемаше тази багра от звуци и я захвърляше към нашите уши. Човек заслушан в тази природна музика ясно отличаваше общия звуков фон, който прииждаше на приливи и отливи, подобно на морски вълни. Над този океан от зеленина, размесен с малко жълто и червено, се издигаха скалите подобно на островръхи мачти на кораби. Зъберите лъкатушеха, губеха си и отново се срещаха, надпреварвайки се кой ще достигне по-високо. Грубите каменни канари стърчаха гордо надвиснали над нас и ни примамваха със своята непристъпност. Кълбото бяла светлина застина на небосклона да се порадва на омайната гледка, недокосната от човешка ръка. Лъчите му се спуснаха по скалните мачти, окъпаха морето от дървета, погъделичкаха червените, заиграха се с жълтите, погалиха зелените, поздравиха реката и приветстваха всички божи твари наоколо.