Метнах отново раницата на гръб и последвах фигурата на Никола, която вече се беше загубила в ниското. Склонът се шмугна надолу в гората, пързаляйки се по пъстрите есенни листа и нашите нозе го последваха с лек бяг. Спускането завърши в реката. Поне за Никола. Аз бях малко зад него и успях да спра на косъм от водата. Цялата тази сцена, както и неговите комични вайкания, направиха цялата ситуация изключително смешна и аз прихнах. Той ме погледна леко ядосан, след което се засмя с глас. Такива си бяхме. Нищо не можеше да развали настроението ни. Въпреки това аз реших да съм по-внимателен при пресичането. Лекият ромон, който се чуваше горе, тук се беше превърнал в рев на незнаен звяр, заглушаващ стоновете на гората. Бистрата вода се разливаше между двата бряга осеяни с паднали листа и остри камъни. Назъбени скали разбиваха потока на мека бяла пяна, но и тях ги чакаше съдбата на изгладените, потънали в забвение техни събратя на дъното. Жълти листа и кафеникав влажен мъх ги застилаха, изтъкавайки покривалото на естествения мост, по който стъпвах. След още няколко несигурни крачки по камъните, вече бях на другият бряг, докато Никола безцеремонно нагазил до колене жвакаше из водата и си подсвиркваше „Детство мое…“
Пред взора ни се разкри поляната. В центъра й лежеше огнището, направено от едри, опушени от многобройните огньове камъни и вдъхващо уют и сигурност. В единия й край няколко шипкови храсти срамежливо се гушеха един в друг, а близо до тях огромен дъб — сърцето на моравата — пращаше поздрави на небето с клоните си.
— Пристигнахме — наруши мълчанието Никола. — Давай да съберем някоя клонка за огъня, че скоро ще мръкне.
Едва сега усетих, че тук наистина бе по-тъмно. Докато слизахме се къпехме в слънчева светлина, а тук вече се усещаше приближаващата вечер. С дружни усилия събрахме няколко наръча с трески, а след тях дойде ред и на по-сериозните клони.
— Само преди три седмици идвахме тук и бяхме събрали всички опадали дърва на това място, а сега пак има доста — учуди се Никола.
— Гората се грижи за тези, които не и мислят злото. — отвърнах му аз.
Реших да се кача малко по-високо, за да потърся там материали за огъня. Взех и раницата с мен, а когато се върнах Никола правеше титанични усилия да измъкне едно цяло дърво от реката.
— Остави го, и без това е мокро.
— Като изсъхне на огъня ще се запали — задъхващ се от усилия изпръхтя Никола. — По-добре остави тези дребосъци и ела да помогнеш.
След много мъки дънерът си стоеше на мястото, а ръцете ни бяха целите в драскотини. Тръшнах се на земята скапан от неуспеха. Моят човек обаче изгаряше в пламъка на новата си идея и припряно обикаляше дървото търсейки по удобен начин да го захване.
Плеснах се по челото. Как може да сме толкова глупави. Разрових се и намерих две подходящи пръчки, които използвахме като лостове. Напънахме се малко и този път усилията ни бяха сполучливи. Пряко сили домъкнахме кютюка до събратята му и се свлякохме до него. Лежах и имах чувството, че не съм носил дърва, а съм се борил с мечка, когато Никола скочи бодро:
— Цяла нощ ще се излежаваме. Сега искам да хвана последните слънчеви лъчи и да събера малко билки.
— А — учудих се аз, — че ти и от билки ли разбираш.
Закъснелите ми думи последваха, но не достигнаха стъпките на Никола.
Аз също се надигнах и бавно приближих огнището, за да се заема с неговото стъкване, докато слънцето прецеждаше последните си кървавочервени лъчи през гъстата мрежа, изплетена от клони и листа.
Огънят пращаше весели искри нагоре, а аз се любувах на играта на пламъка. Радостните отблясъци чертаеха странни фигури по лицето ми. Тъмнината ме обгръщаше от вси страни, опитвайки да изпълни сърцето ми с мрак, но огънят беше сигурната крепост на моите страхове. В мен се пробудиха атавистичните кошмари на моите прадеди от неизвестното и невидимото. Напълно разбирах времената, когато носителят на светлина е бил обожествяван. Исках да се приближа до него, да се сгуша в прегръдката му, уютна като лоното на прамайката природа. Бях потънал в съзерцание на летящите искри и въобще не забелязах завръщането на Никола. Думите му ме изтръгнаха от неволната медитация, в която бях изпаднал:
— Ето това — обясняваше Никола, — е синьо буреносче. — явно говореше отдавна. — Народът казва, че може да бъде открито само четвърт луна преди голяма буря и носи късче от стихията в себе си. — след което той постави набраните стръкове във вече заврялата течност. Не предполагах, че е успял да побере цяло джезве в джобовете си — Това пък е водна омая.