— Расте само покрай водата ли? — съобразих аз.
— Точно така. Лекува болно сърце, лоша язва, уморени нозе и най-вече полово безсилие — подхили се той.
След като сложи и него в приготвящата се отвара, добави „таласъмска торбичка“ и „зелен дълготул“. От последното в особено големи количества, граничещи със злоупотреба, след което на лицето му цъфна доволна усмивка.
— Не сложи ли твърде много билки? — позаинтересувах се аз.
— В никакъв случай — настоя той, докато с голяма грижа разбъркваше всичко това с някаква пръчица, — точно колкото да ни сгреят.
— Никола, а от тези бурени няма ли да сложиш?
— Това е прочутото самодивско биле. Вярно, че е с малко странен лилав цвят, но…
— А! Вярно, че е лилаво! Абе, да не е нещо отровно? Ти затова ли не го слагаш в чая?
— Не, самодивското биле е много по силно, когато се пуши отколкото сварено на чай.
— Как така силно, какво точно ти прави?
— Не е отровно, спокойно имай ми доверие… Отпуска мускулите и носи отмора..
— Само да не е някакъв гаден наркотик!
— Абе какъв ти наркотик, аз много не разбирам, ама наркотиците това са хероин, кокаин, разни такива гадни неща на хапчета или на прах. Това си е билка, която си расте сред природата.
— Не знам…. По-скоро ще си пия ракийцата, не ми се занимава с някакви троскоти…
— Чел съм, че действа страхотно и сега ми се е паднало да го пробвам…
— Добре, пуши си я сам!
— Ти пък си пий тая изгаряща гърлото гадост!
— Да бе изгаря, знаеш ли как стопля? Даже и без огън можеш…
Тръгнах към реката, където се изстудяваше еликсирът на свако ми Кольо. Тъмницата беше пълна. Чуваше се шумът на течащата вода, но това беше единственият ориентир, по който можех да намеря реката. Явно грозданката беше загубена за мен тази вечер.
— Никола, не мога да намеря бутилката — върнах се при огъня аз.
— Добре де, добре — приятелят ми не обърна особено внимание на бедата, която ме беше сполетяла, а грижливо натъпкваше лулата с лилавите връхчета, които стриваше с ръка.
— Ама как добре, аз какво ще правя тази вечер?
— Ами пробвай това — подаде ми луличката спътникът ми.
— Добре де, но само веднъж ще си дръпна — предадох се аз. — то така без глътка не се отваря и мерак за песен!
— Опитай от лулата, повдига духа и развеселява настроението — продължи да ме окуражава Никола. — Много е блага тази билка, димът е мек и ароматен. Отнася те в забълбуканите дебри на безкрайноста.
Не обърнах внимание на последната реплика, а си поех сериозна порция дим от лулата.
Тялото ми се отпусна. Топла вълна обхвана глезените ми, пропълзя по краката, покатери се по кръвоносните съдове на гърдите ми, изду дробовете и нахлу в главата ми. Имах странното чувство, че наблюдавам пламъците през нечии чужди очи. Огнените езици продължаваха своята игра, но се бяха смалили, сякаш се реех над земята. Погледът ми сам се насочи към хората насядали край огнището. За моя огромна изненада видях себе си там, застинал във времето. Усетих, че изпадам в паника, но точно в този миг пространството изгуби ясни очертания. Удължи се и смени форма. Времето се разтече и престана да съществува. Пространство и време се сляха в един безкраен миг. Аз потънах в него и изпитах едно неописуемо блаженство. Отговорите на всички въпроси ми бяха открити. Освен тези за моята личност. АЗ-ът напълно се беше изгубил в непроходимите пътеки на универсума. Не знаех колко продължи това състояние, но усещането на объркване и дезориентация изплува първо. Нямах представа кой съм аз. Тоест не знаех нищо за себе си от ежедневния живот. Аз бях нещо различно от всекидневната ми представа за себе си. Шокът от разпадането на познатия ми свят ме хвърли в паническо търсене на нещо за което да се хвана. Нещо малко. Къде се намирам? Защо съм в такова състояние? Страхът, не изпитван никога до сега ме накара да осъзная, че така се чувства човек при среща със смъртта. Същият този нечовешки страх веднага ме издърпа от мъглата около мен. А вълните му, които разтрисаха тялото ми, ме изхвърлиха на брега на реалността.
— Аз избирам нещо. Ето в случая аз избирам да пуша или да не пуша самодивско биле. Но какво е изборът? — думите идваха от моята уста, но аз ли ги изричах?
— Нима още не си разбрал Митак. Изборът е в липсата на такъв — Никола звучеше повече от странно.
— Искаш да ми кажеш, че нямам право на свободен избор?
— Не. Разбира се че имаш право на свободен избор. Но ако следваш естественият хармоничен път на Вселенския закон, наречи го Дао ако искаш, то тогава изборът вече е направен.