— В смисъл?
— Ти си приел по-висшия избор на нещо. Поставяш това нещо над себе си. Има нещо по-велико от твоя всекидневен и банален АЗ.
— И защо трябва да следвам избора на това по-висше нещо? Наречи го Бог или както искаш.
— Не, ти не си длъжен да го следваш в никакъв случай. Бог, или каквото и там да е, ти дава възможността да го правиш или да не го правиш.
— Добре де, защо да избирам да кажа „Да“ на това.
— Защото това е ключът. Истинската любов към всичко. Не ключът към, погрешно тълкуваният от християните, задгробен Рай. А Раят тук и сега.
— В този момент?
— Моментът е вечността. Времето не съществува в момента.
— А когато не съществува времето, не съществува и пространството.
— Разбира се, те са взаимосвързани.
— И когато се разчупят тези граници животът ни става осъзнат.
— Всъщност нещо повече — всеки път, когато помислиш за нещо, колкото и малко да е то, с Любов правиш една крачка към осъзнаването си.
— Може би просто трябва да вършим всекидневните си неща, но с чувство? Това ли имаш предвид, като казваш — „осъзнат“?
— Абсолютно! Раят ни чака с отключени врати още в този момент. Трябва да се осъзнаем и да ги отворим. Да се събудим от всекидневния си кошмар. Празникът на Земята започна!
Това бяха последните думи, които кънтяха в главата ми когато унесът ме зашемети, пропълзя по мен и ме надви.
Отворих очи. Бях задрямал, унесен от топлината на огъня. Никола също блажено похъркваше на своето място. Бутнах го леко:
— Ако ще спим давай да отиваме към чувалите Той се протегна:
— Рано е още, пък и съм гладен като вълк.
Едва сега усетих, че и моят корем протестираше. Наизвадихме малкото храна, която бяхме донесли и се заехме с приготвянето на пържолите докато ръфахме доматите подобно на ябълки.
— Къде ще сложим мръвките? — заинтерисува се Никола.
— Давай направо върху хляба — предложих аз.
Трябва да ви призная, че който не е опитвал месо приготвено на жарава наистина е изпуснал много. Пържолите бяха препечени отвън, но крехки и сочни отвътре. Двамата поглъщахме храната съсредоточено и безмълвно. Само от време на време издавахме доволни нечленоразделни звуци.
— Хапнахме, сега може и да попеем — моят приятел имаше щастлива усмивка на лицето си.
Аз само това и чаках. Всъщност доста трудно си намирам слушатели, така че взех китарата и подкарах „don’t cry“.
— Зарежи ги тия простотии, дай нещо на български.
Дори не се замислих, ръцете сами се плъзнаха по грифа, а гласът ми съпроводи акордите в тишината на нощта:
Присъедини се и втори глас:
Пеехме октава, ако не и две по-високо:
Зад гърба ми се чу весел кикот и с периферното си зрение смътно мернах някакви бели воали.
— Никола, видя ли това? — оставих китарата на земята.
— Абе, какво стана? Видя ми се нещо.
— И на мен!
— Спокойно, трябва да е от луличката…
— Дали? Та аз почти не си дръпнах.
— Май сме злоупотребили с билето.
— Да ти кажа честно стига ми толкова преживяване за днес, ще си лягам.
— Аз ще поостана още малко докато догори огъня — Водичка има ли останала?
— Май свърши.
— Кой ще ходи сега до чешмата?
— Който няма акъл, кой? Ти ръката си не можеш да видиш в тая тъмница през реката ще ми минаваш. Трай до утре, не си малко бебе. по-добре жаден, отколкото удавен!
Премъдростите му нямаха край. Примирих се с жаждата и си легнах в чувала, където ме посрещна сънят.
— Спиш ли?
— Вече не — леко ядно промърморих аз.
— Добре, аз помислих, че съм те събудил — сарказма му нямаше граници.
— Айде остави ме на мира, наистина ми се спи…
— Добре де, ама няма ли поне да погледнеш звездите?
— Какво ще им гледам, това мога и в града да го правя.
— Къде си виждал толкова звезди в града?
Обърнах се по гръб и отправих взор нагоре. Беше рядко красиво. Наистина светлините на града ни лишават от може би най-голямата красота — надупченото от безброй светещи точици катранено небе. Чудно, имаше облаци, но те закриваха само луната, като по този начин звездите грееха още по-ярко. Загубих се в това изобилие от красота, когато гласът на Никола ме стресна:
— Според теб дърветата могат ли да говорят?
— Никола, какво ти става? Май съвсем си избочил — възмутих се аз.
— Да, май си прав. — съгласи се той. — давай да спим, до утре ще се оправим.
Отново се сгуших в прегръдката на Морфей. В просъница съзнанието ми възприе последната реплика на Никола и тихият шум на листата доби смисъл: