— Да, май си прав. — съгласи се той. — давай да спим, до утре ще се оправим.
Отново се сгуших в прегръдката на Морфей. В просъница съзнанието ми възприе последната реплика на Никола и тихият шум на листата доби смисъл:
Песен на Дърветата
Слънчеви лъчи нежно пробягваха по лицето ми. Стараех се да не им обръщам внимание, до момента в който се съсредоточиха върху очите ми. Изругах и се обърнах на другата страна с твърдото намерение да поспя още малко. Добра идея, но Никола развали всичко:
— Ставай вече, няма да мързелуваш цял ден!
Явно гадината вече беше станала и сега се опитваше да разбуди целия свят и мен в това число.
— Остави ме да поспя още малко, слънцето току що изгрява…
— Може и така да е, но в средата на океана. Хайде ставай, минава девет.
Размърдах се сънено, направих отчаян опит да отворя очи, протегнах се в чувала и отново се обърнах. Вече се загубвах в поредния сън, когато Никола реши да бъде груб.
— Ставай де, нали искаше вода.
— Това беше снощи — изсумтях аз с широко затворени очи.
— Добре де, ето ти вода — явно сумтенето не е било достатъчно разбираемо.
Съдържанието на една бутилка се изля на главата ми. Миг по-късно двамата с Никола се търкаляхме по тревата, а два мига по-късно вече бяхме седнали и се смеехме. Отворих очи и приветствах утрото.
— И така, какви са плановете за деня?
— Ами викам да отидем до водопада, а после ще му мислим. Може и да останем за още една вечер, а може и…
— След два дни пътувам за Италия и предпочитам да се приберем още днес в града.
— Ей, съвсем бях забравил. Тогава отиваме до водопада и се връщаме тази вечер — тонът му беше въпросителен.
— Така е по-добре, но ще има ли достатъчно време?
— Ако те бях оставил да спиш нямаше да има, но сега трябва да стигне.
— Ами да тръгваме тогава — изявих готовност.
Вече се бях разсънил, затова изтупах набързо чувала и въпреки, че беше леко мокър го смотах в раницата. Никола изпълни същата процедура с неговия чувал, уви скарата в оцелели от огъня вестници и бяхме готови за път.
— Чакай малко — сепнах се в последния момент.
— Какво има?
— Ами забравих ракията. Снощи не успях да я намеря, но сега вече е светло.
Слязох до рекичката и се огледах. Бутилката я нямаше. Спомнях си мястото добре, но там сега се разливаха ситни вълнички и нито помен от нея.
— Никола, няма я!
— Какво няма?
— Не се прави на идиот, естествено че бутилката!
— Може течението да я е отмъкнало към града.
— Стига глупости, кажи къде си я скрил?
— Абе колко пъти трябва да ти казвам, че не съм ти пипал тъпата ракия!
Примирих се със загубата на божествения еликсир, метнах раницата на гръб и поехме към водопада.
Потеглихме с бързи крачки. Не си гледах в краката, а очите ми шареха по скалите, покрити със сухи лишеи и тук таме някое дърво, превило се под самотната си съдба, спираха се за момент в реката, която ту изчезваше в ниското, ту се появяваше току под нас — на места плитка, с наредени камъни, по които можеше да се премине, на места със своите прохладни вирчета, където дори и в средата на лятото човек можеше да си изстуди бирата, а след това гората приютяваше погледа ми за дълго. Просто не можех да го откъсна от дърветата. Те бяха толкова различни, някои вече разсъблечени, други носеха горделиво шарената си есенна премяна, трети, които напук на всичко живееха във вечна пролет — зеленееха. Вървях, но краката ми сами намираха пътеката, която се ронеше и губеше сред камънаците и дърветата, и все по-трудно пресичаше реката. Никола, който от скоро беше взел раницата ми също се умори и двамата спряхме да починем. Аз поседнах на един камък, а той опря гръб до една малка скална ниша и тръшна раницата на земята. Всички места през, които минавахме бяха приказно красиви, но тук бе просто вълшебно. Един повей на вятъра разклати дърветата, разтърси клоните им и предизвика златен дъжд от листа, които се качиха на гърба му и затанцуваха покрай нас. Едва успях да обхвана всичко това с поглед, за да му се насладя. Извърнах отново очи към моя приятел, когато забелязах, че раницата, която допреди малко беше до него, сега бе изчезнала. Никола стоеше с леко отворена уста, а на лицето му се четеше истинско недоумение.