— Къде е раницата? — заинтересувах се аз.
Той не реагира, сякаш изобщо не ме беше чул.
— Никола! — почти извиках аз.
Той се сепна и с все още изписан страх на лицето шепнешком ми довери:
— Отмъкнаха я някакви малки космати същества. Видях ги с очите си.
— Не се ебавай с мен. — не повярвах на глупостите му.
— Откраднаха я няколко дребни създания, почти целите покрити с козина. Ей толкова големи… — той показваше с ръце тяхната големина.
— Никола, стига си приказвал глупости.
— Да бе, бяха кафеникави и черни, само едното беше бяло. Мисля, че беше женско… — приятелят ми продължи да ръкомаха.
— Аха, и откъде разбра, че е женско?
— Ами беше малко по-дребно и доста по-симпатично от останалите…
— Да не си пушил пак от билето? — тръснах глава в неверие.
— Абе, какво ти биле! Видях ги в последния момент, когато се вмъкваха в ей тази скална дупка, заедно с раницата ти — казвайки това, той направи жест с ръка към нишата до него — Защо не ми вярваш?
— Ами че то за вярване ли си е… — възроптах аз.
— Добре аз влизам вътре, като искаш ела с мен да провериш. — Никола съвсем сериозно вече оглеждаше отвора.
— За какво ти е да нахълтваш в тази дупка? — все още не схващах аз.
— Няма да оставяме раницата на някакви дребосъци я!
— Ама ти наистина…?
Никола се опитваше вече да провре раменете си през тесния отвор като въобще не ми обръщаше внимание. Скоро го последва и останалата част от тялото му и той се изгуби в скалата, оставяйки ме напълно сам. Все още не знаех какво да мисля за случилото се, но любопитството ми надделя и аз също се промъкнах навътре. Макар и с големи усилия, малко по-малко запълзях към вътрешността по някакъв нисък и тъмен коридор. Пътуването не трая дълго. Никола беше приседнал в дясно от отвора, през който се показах. Двамата се бяхме озовали в неголяма пещера с височина малко повече от човешки ръст, осветена от някакви малки свещички, които разхвърляха отблясъци по козините на близо двадесетината дребни същества, насядали наоколо. Любопитните им големи очички ни оглеждаха с интерес, но без каквато и да е следа от уплаха. Те издаваха странни звуци, които за мен бяха лишени от всякакъв смисъл, но очевидно им служеха да комуникират помежду си. Предмет на оживеното обсъждане сигурно бе нашето внезапно нахълтване. Въпреки, че се различаваха помежду си по редица малки подробности, в общи линии бяха дребни на ръст, като най-едрото бе не по-голямо от един човешки лакът. Имаха леко закръглени тумбаци и възголеми остри уши. Телцата им бяха почти изцяло окосмени, оставяйки открити единствено муцунките, както и пухкавите им ръчички. Бяха насядали в кръг, в чийто център бе поставена новата им придобивка — наскоро отмъкнатата ми раница. Едно от по-едрите същества, което имаше сиво-бяла козина и вероятно бе нещо като старейшина пристъпи напред, подпряно на старо изсъхнало клонче и проговори на леко странен български:
— Ние ви посрещаме в мир. Добре дошли в наш дом. Ние върни ваши неща.
С Никола се спогледахме в недоумение, неспособни да реагираме на видяното и случилото се.
— Ние не мисли зло. Ние живее в мир с всички — проговори пак съществото.
Приятелят ми сигурно успя да се окопити преди мен, защото пое инициативата, като внимаваше да говори бавно:
— Ние също не искаме да ви навредим. Радваме се да бъдем тук с вас.
Изказването му явно бе разбрано, защото предизвика бурна радост сред всички същества, която бе изразена чрез спонтанни възгласи и подскачания.
— Мисля, че не са лоши — прошепна към мен Никола.
— Да се надяваме — посъвзех се и аз.
— Вие остане? Гости могат останат, колко иска — проговори отново старейшината, след което се обърна към няколко от другите и им заобяснява нещо на техния странен език.
Те се изгубиха в дъното на пещерата, докато ние не посмяхме да мръднем от местата си. Не след дълго обаче се върнаха, като две от тях носеха победоносно шишето ракия, а трето беше вдигнало високо над главата си „изгубената“ кутия цигари. Откритието къде за изчезнали нашите вещи предизвика усмивка по лицата ни:
— Кутията Ментова Горна Джумая! — не скри радостта си Никола.
— И шишенцето с ракийката! — бях още по-весел аз.