Поведени малко по-навътре в пещерата, ние се озовахме в естествено разширение, което бе основното помещение, където живееха. В центърът му имаше малко огънче, а наоколо почти нищо друго, освен купчинки меки есенни листа, които служеха на съществата за фотьойли (а може би и за легълца). Ние също приседнахме заедно с тях в кръг около огнището. Няколко дупки в скалата служеха да отвеждат дима, а в неголямото бакърче, което пламъците облизваха, къкреше гозба. Никола изказа опасенията си, че малкото количество супа от речни раци и странни билки, което те приготвяха, едва ли би било достатъчно за всички, но мнението му бе прието с бурен смях.
— Хора не бива яде много. Хора могат бъде много алчен. Храна и скъпоценности. Не бива тъпче търбусите си, защото после усмърди пещера — обясни едно сиво-кафяво дребосъче и всички избухнаха в още по-гръмко веселие.
Двамата се спогледахме сконфузено и прихнахме в смях заедно с тях. Общият кикот огласи пещерата, заблъска се по стените и избяга през дупките, но част от него отново се върна към нас под формата на ехо. Едва отмина дружният кикот, когато из пещерата се разнесе музика, сякаш идваща от арфа. Ненадейно как бялото мъниче, което изпървом мярна моят приятел, бе измъкнало от раницата неговата скара без да го забележим и сега я използваше като музикален инструмент. Под акомпанимента на звучната мелодия кутията цигари бе раздадена наоколо, като само аз отказах. Съществата се оказаха точно 19 на брой, защото и за Никола остана една и той я изгледа блажено, когато му бе връчена. С малко клонче, взето от огъня един тромавичък риж дребосък изпълни ритуала по запалването, като обикаляше всички, поклащайки дебелото си дупе. Надали имаше по-смешна гледка от съществата, които едва държаха запалените цигари, големи колкото ръцете им и си опъваха от тях с комично изражение на лицето и зле прикрита кашлица. Явно обаче бяха много доволни.
— Пушеща пръчка, много силна! — възхити се едно от тях, дребничко с жълтеникава козина.
— Много се радвам, че сте ги намерили — обясняваше се Никола.
— Ние не намерили, ние подличко задигнали — изказването отново беше придружено с веселие.
— Ние съжалява. Отмъкничко много пакостлив понякога — намеси се старейшината.
— Вие си имате имена? — изненадах се аз.
— Разбира се има имена. Това Отмъкничко, това Забравичко, това Бързичко, това Джордан! Съществото гордо се изпъчи напред, държейки подобно на щит значка със символа на Чикаго Булс, която незнайно по какви пътища беше попаднала в тях. Двамата се разсмяхме от сърце, недоумявайки откъде бяха чували за баскетбол тези дребосъци.
— Но какви същества сте вие? — заинтересува се Никола.
— Как какви? — не разбираха те.
— Ами какъв вид сте. Как ви наричат всички вас?
— Ами след Бързичко, това Тунтулена, това Луничка… — явно не схващаха те.
— Как ви наричат всички вас хората — опитах се да внеса пояснение аз.
— Хора?! — искрено се учудиха. — Ние не говорили с хора преди вас много дълго време.
— Мой прадядо последно говорил с хора. Те научили него този език — изпъчи се Отмъкничко.
— Ние може чете и говори. Големи хартии, оставя хора в гора. — опита се да поясни Бързичко, но не го разбрах какво иска да каже.
Скоро съществата, които макар и не разбрали какви са, наричахме помежду си „таласъмчета“, направиха усилия да си подават шишето ракия помежду си. Тази идея пропадна с гръм и трясък, тъй като просто не можеха да повдигнат бутилката. Непохватко дори успя да разлее малко течност по себе си и се заоплаква от силната миризма с която се беше напоила козината му. Аз съобразих да им покажа, как да използват капачката и те останаха безкрайно доволни. Бе раздадена и една дървена лъжица, с която всеки можеше да отиде до огънчето и да вкуси полагащите му се две загребвания. Честно казано не разбрах какво точно бяха сложили вътре, въпреки техните объркани обяснения за есенни горски плодове, кражба на човешка сол, епични битки с речни раци и някаква горска смрадлика, която растяла близо до малки кафяви гъби, които също били попаднали в супата по идея на Любопитко. Причината да попитам за рецептата бе, че това сигурно беше едно от най-вкусните неща, които съм опитвал някога. По дяволите, никак не ми се искаше да напускам това място.
— Остане хапне диви ягоди — предложи старейшината Мъдричко сякаш прочел мислите ми.
Никола ме погледна въпросително. Явно събитията му бяха повлияли и беше изключил какво се бяхме разбрали сутринта.
— Знаеш, че пътувам за Италия след два дена, имам запазен билет, трябва да се приберем в Стара Загора тази вечер, забрави ли? — казах му тихо аз, така че да не ме чуят.