Джоан Д. Виндж
Изгубени в космоса
Пролог
— „Грисъм Едно“ вика Пристанищен Хипергейт. Моля, последен вектор на скачване.
Пилотът на „Грисъм Едно“ погледна към панорамата, която постепенно изпълваше прозрачния купол на корабния мостик и се усмихна. Видиш ли за пръв път този пейзаж, нямаш друг избор. Колкото и пъти да видиш увисналата в космическото пространство земя, тя не прилича на нищо друго, освен на син опал върху черно кадифе… А съвсем близо шпиловете на космическата станция бяха кацнали като корона върху сюрреалистичната, с петнадесеткилометрова обиколка конструкция, която скоро щеше да се превърне в първия проход на човечеството към хиперпространството.
Строителните техници вдигнаха очи, за да проследят силуета на преминаващия над главите им кораб, и слънчевата светлина се отрази в прозрачните лицеви плоскости на шлемовете им, ярка като лазерните им горелки.
— Разбрано, „Грисъм Едно“. Тук Пристанищен контрол Хипергейт — познатият глас на Бил Рандъл, спокоен и ведър, проехтя в шлемофона й. — Имаш разрешение за кацане. Надявам се, че ни носиш малко „Партагас“ в ръждясалата кофа, Сал.
Сал се усмихна, докато въвеждаше последни координати за скачване в бордовите компютри, и усети как изтласкващите дюзи откликват на командата й. Траекторията на товарния съд започна бавно и прецизно да се променя, изравнявайки ъгъла на подстъпа с платформата, предназначена за скачване.
— Карам ви най-страхотното…
Рандъл така и не разбра какво. От звездната нощ се спусна смърт и мостикът на „Грисъм Едно“ се взриви, превръщайки кораба в огнено кълбо.
Майор Дон Уест се завъртя в жироскопната си броня и настрои холографския дисплей, докато клинообразният му изтребител излиташе от бойната база АЗОМАК. Корабът проряза нощта като безмълвен вик и се насочи към раздуващия се облак отломки. Пилотският отсек представляваше балон от прозрачна сплав, кацнал като перла върху носа на изтребителя. Контролната апаратура му осигуряваше почти триста и шестдесет градуса видимост към хиперпорталния пръстен, останките от експлодиралия кораб в самия му център… и врага.
Зяпналите към космическите недра космически строителни екипажи изчезнаха зад него за миг, а раздуващият се пред него ураган от грапави шрапнели се понесе срещу кораба му… и към повърхността на полузавършената конструкция на Хипергейт. Два тъпоноси кораба на Бунта изфучаха от търкалящите се из вакуума отломки — същите кораби, които преди секунди бяха взривили товарния кораб на парченца.
— Кой ни удари? — изрева по комовръзката гласът на Джеб Уолкър.
„Рейнджър Едно“ навлезе в периферното му зрение. Широко разперените му криле бяха отрупани с бляскаво въоръжение. „Рейнджър Едно“ беше кораб — близнак на собствения му „Орел Едно“, с изключение на опознавателните знаци. Той се усмихна, мярвайки с поглед зъбатата усмивка на акулата, изрисувана на дясното крило на Уолкър, и космическата Ръка на Съдбата на лявото.
Собствените му криле бяха украсени с фигура на орел и око на орел — всичко, което трябва на един ловец и нищо повече. „Понякога Джеб разсъждава прекалено много…“ Но Джеб беше неговият партньор, прикритие и възторжен съперник в ученията още от дните в Космическата академия.
— Нашественици на Бунта — отвърна Уест. — Твърдят, че товарният кораб е нарушил въздушното им пространство.
Уолкър изруга.
— Тази студена война май се разгорещява. Откъде се появиха?
— От ада — промърмори Уест. Очите му изведнъж станаха студени и чисти като лед. — А сега ще ги отпратим обратно, с писък.
Вражеските кораби се наклониха в огнева позиция срещу хиперпорталната арка. Плазмените им оръдия забоботиха и по нейната свръхструктура зейнаха тъмни отвори. Той рязко завъртя кормилния лост, цялата опустошителна сцена се плъзна пред очите му в зашеметяващ миг и изтребителят му се понесе към най-близкия нашественик.
— Последният, който срази някой лош, купува бирата — свободната му длан се спусна към клавиатурата и активира компютърния мерник.
Каквото и да представляваха тези нашественици на Бунта, бяха добри пилоти. Насекомовидният кораб, чиито скосени щипци бъкаха от въоръжение, затанцува яростно, отскачайки от центъра на кръста в холографския окуляр. Уест стреля и изпъшка отчаяно, когато нападателят профуча нагоре под ъгъл от деветдесет градуса и лазерният му залп процепи вакуума.
Той ловко отбягна връхлитащите отломки и започна да настига бягащия нашественик, сякаш се беше слял с кораба си в една цел. Частица от вниманието му, която непрекъснато следеше действията на партньора зад гърба му подсказа, че Ловецът се е втурнал по петите на другия нападател.