„Този цивилен…?“ Поразен, Дон вдигна поглед. „Единственото пространство, през което този Робинсън е летял, е вакуумът между двете му уши.“ Преглътна поредната обида и се опита отново да привлече вниманието на генерала.
— Но аз съм боен пилот, сър. Би трябвало да има по-подходящи кандидати от мен…
Бяха стигнали до прага на входния люк. Хес се извърна към него и заяви:
— Добре дошъл на борда, майоре.
Двамата мъже влязоха без колебание.
„Защо просто не ме дадат на военния трибунал…?“ — той мрачно прекрачи след тях и тръгна по някакъв дълъг коридор, сумрачно осветен, докато не стигнаха до затворените лазерни врати в далечния му край. Изгледа двамата, които търпеливо чакаха вратите да се отворят и за последен път се опита да ги накара да го изслушат.
— Джеб Уолкър е много по-добър пилот от мен, сър — каза Уест. „Е, може би не чак толкова, но поне не беше по-лош от него…“ А пък и Уолкър с радост щеше да се впусне в подобно приключение. Според Джеб хиперпорталът беше най-великото изобретение след изнамирането на крилата. — Той би бил съвсем на място в тази ми…
Когато вратите се разтвориха, той млъкна. Обърна се и надникна през раменете им. Очите му се разшириха.
— Оу-у!
Уест вдиша дълбоко. Изведнъж се беше почувствал състарен с поне десет години.
Пристъпи в командния мостик на „Юпитер“, без да разсъждава, с благоговение. Така, както би пристъпил през прага на Божия рай. А то си беше точно това, помисли си майорът. „Супертехнологичен рай.“ Две пилотски кресла гледаха към панорамния команден купол. Съвършената му извивка беше конструирана от същата прозрачна сплав, както на неговия кораб, предположи той, въпреки че в съзнанието му си оставаше представата за стъклен прозорец. Из просторното помещение щъкаха техници, извършващи предстартовите проверки на системите.
Очите му на познавач огледаха щурвала. Оцениха с възхита работата на бордовия процесор. Зашариха по екраните на навигационния отсек в центъра на помещението. Разгледаха внимателно мониторите, пилотското оборудване, дисплеите. Определено беше впечатлен.
— Изглежда някой е напъхал на това бебенце всички възможни екстри — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото към двамата мъже, които с любопитство следяха реакцията му.
— Щом се налага да гледате бебе, поне няма да е толкова неприятно. Не сте ли съгласен, майоре? — попита го окуражително Робинсън.
Дон вдигна очи към него и отново погледна встрани, към техническия сътрудник, който се появи иззад редицата камери за криогенен сън — някакъв доктор, облечен в практичен тъмнокафяв работен комбинезон и с планшет в ръката. По-точно — докторка. Дон заби поглед в нея и природата сякаш отново, от няколко минути насам, натисна бутона за рестартиране на мозъка му.
— Не разбирам — вниманието й беше изцяло съсредоточено към Робинсън и генерала, сякаш изобщо не беше забелязала присъствието му. — Не мога да докарам криосистемите за сън до повече от деветдесет и шест процента мощност.
— Но доктор Смит одобри специф… — понечи генерал Хес.
— Доктор Смит е най-обикновен лекар — отряза го тя. — Тръгне ли този кораб, отговорността е моя. Тези ваши вани са си много добри, стига този кораб изобщо да не потегля. Ясно ли е?
— Тъй вярно, докторе — отвърна Хес уставно.
„Боже Господи!“, помисли си в същото време Дон, — „май се влюбвам.“
— Джуди — обади се Робинсън тъкмо когато се обръщаше да си тръгне — искам да ти представя майор Уест. Той ще заеме мястото на Майк.
Докторът — Джуди — се извърна, сякаш едва сега го беше забелязала. Протегна ръка и се здрависаха. Дългата й руса коса беше стегната с непретенциозна шнола, подчертавайки още повече съвършените й скули. А пък очите й бяха едни зелени… Те леко се разшириха, докато го оглеждаше от главата до петите и после обратно. Гледката сякаш й допадна. Очите й се вдигнаха към лицето му, обходиха устните му и най-сетне се спряха на неговите.
Бузите й мигом се изчервиха, щом забеляза, че беше доловил щателния й оглед. Той се ухили, за да покаже, че възхищението им е взаимно.
— По-тежък е от Майк — констатира тя и рязко се обърна към Робинсън. — Ще се наложи да рекалибрираме.
— Ще се радвам да обсъдим теглото ми, докторе… — на лицето на Дон се изписа възможно най-закачливата усмивка, която поне до този момент беше действала безотказно. — Какво ще кажете след вечеря?
— Уест… — Джуди се замисли, поглеждайки отново към него. — Четох за вас. Някакъв герой от войната ли бяхте, що ли?