— Е, да, всъщност… — Дон щеше да се пръсне от гордост.
Тя скръсти ръце и обгърна замислено с длан брадичката си.
— Кой беше казал: „Който не може да мисли, се бие“?… Ах, да! Аз самата. — Усмивката й стана криогенна. — Ами, радвам се, че се запознахме. — Тя ги остави и отново се отправи към криогенните камери.
— Ех, да хвана такава студена рибка, как бих я стоплил.
Той кимна разбиращо на двамата мъже и се опита да прикрие смущението си с намигване.
От другата страна на помещението Джуди вдигна глава. Погледите им се кръстосаха за миг, след което се обърна към Робинсън.
— Няма да мога да се върна за вечеря, татко — каза тя.
Дон се извърна и зяпна към Робинсън. „Татко…?“ Робинсън повдигна вежди, сви рамене и се усмихна.
Не, това си беше направо кошмар. Дон затвори очи, чудейки се кога ли ще се събуди. Отвори ги и видя, че всички го гледат. Изруга на ум.
— Този полет ще е доста дълъг — изсумтя майорът.
Пета глава
Докато Джон успее да се прибере у дома беше станало толкова късно, че той не посмя да погледне часовника си. Излезе от колата и погледна към къщата, чиито прозорци все още светеха. Както беше застанал на алеята, той вдигна глава нагоре. Приличаха му на маяк сред тъмната нощ. И му напомняха за всичко, което беше направил в живота си, за всички неща от нормалния живот, от които се беше отказал и които всъщност значеха толкова много за него.
Влезе в къщата и се огледа. Предполагаше, че всички отдавна са си легнали. Пристъпи към трапезарията. Спря се и погледна към останките от елегантно подредената вечеря на масата: незапалените свещи, храната, така и недокосната. Последната им вечеря преди последната им нощ на Земята… и той не бе успял да се върне вкъщи дори за нея.
Джон бавно прекоси стаята и се вгледа в нещо, поставено на масата. Последният научен проект на Уил. В основата на макета, на панделка, беше закачена поредната позлатена звезда на първата награда. Той се усмихна. Уил толкова приличаше на самия него, когато беше момче…
Чула мъжът й да влиза в къщата, Морийн се надигна от леглото. Беше лежала будна, очаквайки този звук от дълго време, след като си беше легнала твърде късно. Първото, което изпита, бе облекчението, че все пак се е прибрал. Знаеше, че няма да продължи дълго. Никога не продължаваше.
Наметна се с пеньоара си и заслиза по стълбата, като си повтаряше наум: „Спокойно, да обсъдя с него нещата логично, да се опитам да не…“ Видя, че Джон беше седнал край масата в трапезарията и разглеждаше научния проект на Уил.
Зад него се виждаше красивата празнична вечеря, която беше приготвила с толкова старание и обич, поддала се на фантазията, че поне веднъж, най-после, поне този последен път цялото семейство ще може да седне заедно около масата, за да изкарат последната си вечеря в своя дом, на своята планета… „Не й беше останало нито време, нито сили. Но въпреки това я беше приготвила, защото това, което символизираше, беше твърде важно за нея.“
А после се оказа, че единственият, оказал се вкъщи, за да я опита, беше Уил… И Уил беше яростен и уязвен от това, че Джон отново не бе изпълнил обещанието си да посети научния панаир на училището. Уил беше отказал да хапне каквото и да е, заявявайки, че не обича пържено пиле, че никога не е обичал пържено пиле, след което изтича в стаята си и затръшна вратата. И останала съвсем сама, тя също не изпита никаква охота за хранене.
— Той пак спечели първа награда — промълви тя, след като Джон вдигна поглед към нея.
— Неработещ прототип на машината му на времето — каза Джон с весела усмивка, която също така нямаше да мине. — Доста остроумно за дребосък като него.
Тя само го изгледа, стиснала здраво реверите на пеньоара си, в безполезно усилие да удържи нервите си.
Джон извърна поглед и престорената му усмивка се стопи.
— Съжалявам за вечерята. Новият ни пилот…
Тя си пое дълбоко дъх.
— Джон, семейството има нужда от теб, тук…
— Тази мисия е заради семейството — надигна той глас, надмогвайки нейния. — Единственото ми условие да се заемем с тази мисия беше да можем да вземем децата си с нас! Така че изпълнението на дълга да не ни раздели с децата. Така че бъдещите поколения да си имат нов дом…
— Не можем да се мерим с теб, Джон! — тя само усети, че гласът й се извисява, неспособна повече да се владее. — Ти, виждаш ли, си спасителят на Човечеството! Така че какво толкова значи за теб, че Уил трябва да угаси осветлението на училището си, само и само да привлече вниманието на баща си? Че Пени я връща вкъщи полицията трета поредна нощ? Или че Джуди се е превърнала в призрак също като баща си…?