— Морийн, опитвам се да компенсирам някак преждевременния старт…
— А аз, според теб, какво правя? — кресна му тя в отговор. — Да не би да продавам прахосмукачки по домовете?
Джон безпомощно разпери ръце. Знаеше, че нищо не можеше да го извини.
— Знам, че ревизираш биосистемите. Исках да кажа…
— А освен това се мъча да се оправя с две хлапета, които оставят зад гърба си цяла планета! И няма книги, в които да прочетеш как да се справиш с такова нещо!
Тя отметна кичура от очите си. Години наред беше съумявала някак си да съвместява семейните изисквания със собствената си кариера. Беше трудно, но винаги й се беше струвало, че натоварването си заслужава. Защото обичаше еднакво и двете страни на живота си. Но това… Морийн извърна глава, сви се и очите й се премрежиха.
Джон пристъпи към нея и обгърна раменете й.
— И може би не си струва да се опитваме да спасяваме семействата на целия свят, след като не можем да спасим своето? — попита я тихо той. — Така ли, професоре?
Морийн бавно се извърна и погледна съпруга си в очите. Усмихна се, отначало плахо, взря се в очите му и усмивката й стана по-широка, топла и истинска.
— Казвах аз на мама, че греши за теб — прошепна тя с все още треперещ глас. Спомнила си така неочаквано за майка си, усещането за липсата й накара Морийн отново да извърне глава към прозореца. — Защо така поболяхме Земята си? Джон, аз… — „съм толкова изплашена“. Страхуваше се да го произнесе на глас.
— Знам, мила — прошепна той. Прегърна я още по-силно и я притисна до себе си, сякаш отново бяха млади и влюбени, след толкова години. — Мен също ме е страх.
Качиха се по стълбата заедно, минавайки покрай стаите на децата една по една. Джон се поколеба пред прага на Уил и влезе. Морийн го гледаше как пристъпва на бледата светла пътека, идеща от лампата в коридора, и се приближава до леглото на сина им.
Ръката на Джон се пресегна към отличителните знаци, закачени на верижка около врата му. Бойните отличителни знаци на баща му. Джон ги беше пазил при себе си всеки път, когато баща му отсъстваше, което се случваше през повечето време, докато продължаваха Войните на хилядолетието. Представляваха нещо като обет на Стария към сина му — че винаги ще се връща у дома…
А после… веднъж не се върна повече.
Джон винаги носеше тези знаци като спомен за загубата. Като напомняне за собствения му обет да не повтаря грешките на баща си. Като напомняне колко много имаше нужда семейството му от него… Това бе едно от нещата, заради които тя го обичаше.
Той се задържа дълго, взирайки се в лицето на Уил. Момчето лежеше кротко и спеше, така, както трябваше в този момент да спят всички. Дано, помисли си Морийн, момчето сънува хубави сънища в тази своя последна нощ на Земята.
Най-сетне Джон напусна стаята на Уил и се върна при нея в коридора. Продължиха, хванати за ръце, към очакващата ги спалня и тя загаси за последен път лампата.
Но в Космическото командване лампите щяха да светят цяла нощ, докато времето безмълвно отброяваше последните часове преди старта. „Юпитер Едно“ стърчеше будно сред товарните мостици и последните провизии се зареждаха в товарните хангари чрез автоматизирани лифтове и конвейерни ленти.
Работниците от нощната смяна бяха прекалено заети, за да погледнат повторно товарния барабан, обозначен като БИОЛОГИЧЕН МАТЕРИАЛ — НЕ ОТВАРЯЙ! камо ли да нарушат изричното предупреждение. Вдигнаха го с крана, докараха го до предназначеното му място и го оставиха.
Смит изчака търпеливо, докато пространството около товарния барабан отново утихна, преди да натисне отвътре капака и да се измъкне на открито. Ругаеше наум скапаните си, сгънати от толкова време мускули и неспособността им да функционират, без да му причиняват болка. С отвращение хвърли мигновен поглед към изтезанието, наречено товарен барабан, преди да огледа помещението, търсейки с очи панела за достъп, за който знаеше, че трябва да е някъде тук. Намери го точно на мястото, както му го бяха описали.
Прекъснатите преговори с анонимния бизнесмен бяха приключили твърде задоволително. След като приключеше с последния си, пренеприятен акт на вероломство, щеше да стане толкова богат, колкото никой не можеше и да мечтае. Никой, освен самият той, разбира се. Какво тук значеше някакво си достойнство, в сравнение с това? И преди беше извършвал немалко предателства, много по-тежки от достойнството му. Отвори панела и влезе.