Парите и смъртта се бяха превърнали в единствените постоянни величини сред вселената, в която професор Джон Робинсън бе изнамерил начин да надхитри скоростта на светлината. За него самия те определено бяха единствените неща, които имаха някакво значение. След тази своя последна „работа“ той смяташе да изчезне и да прекара остатъка от живота си в някоя приятна бърлога. Какво значение имаше за него, че е хвърлил целия свят в ада? Едва ли щеше да е жив, за да го дочака.
Самовлюбени „спасители“ като Робинсън го караха да повръща. Заслужаваха си да умрат, заедно с наивните си идеали. Това, че собствената му ръка щеше да докаже колко незначителен е Робинсън и съвършеното му семейство за вселената като цяло, щеше да се окаже само едно допълнително възнаграждение.
Той присви очи и се вгледа през решетките на долното ниво, търсейки отсека на кораба, който му трябваше. „По-близо.“ Представи си усмихнатите физиономии на Робинсънови, цъфнали по всички телевизионни екрани в целия свят, докато съобщават потресаващата новина за провала на Мисия „Юпитер“. „Колко разтърсващо. Колко ужасно.“
Той се усмихна.
А после пропастта в душата му се разтвори и погълна дори и този ефимерен миг на задоволство.
Беше вярвал, че само ако успее да натрупа достатъчно пари, ще може да напълни това празно гърне, където се беше сгушила душицата му. Сега си даде сметка, че за това не биха стигнали всичките пари във вселената…
„Е, може би пък харченето им ще подейства“, помисли си той с горчивина. Умът му режеше като бръснач — всички го признаваха. Трябваше да може да измисли някакви наистина изобретателни начини да се забавлява… Той надникна към още един от разкриващите се пред него отсеци и този път намери онова, което търсеше. Служебният панел се плъзна пред него и той прекрачи в кибернетичния док.
Това помещение се оказа смътно осветено от дежурни лампи, като всички останали. Малко обезпокояващо, но достатъчно за намеренията му.
Пресече безшумно към главния компютърен пулт, като се оглеждаше наляво и надясно, вслушвайки се за неочаквани стъпки. Порази го иронията на обстоятелството, че единственото, за което бе дълбоко загрижен, беше собственото му оцеляване… ирония, защото животът му беше напълно лишен от каквото и да било удоволствие.
Смит извади малката клавиатура от калъфа на гръдната броня на полевия си скафандър. Напъха я в спящия слот на Централния процесор и активира надстроечната програма.
— Прости ми, че забравих целувката, мой спящ хипопотаме… — промърмори той. — Но мигът за събуждане дойде.
Натисна светещ клавиш на панела пред екрана, системните индикатори оживяха и замигаха. Вкара първата команда.
Монотонният глас на главната бордова компютърна система проговори:
— Робот включен. Преглеждам основни указания: Първо — да се съхрани животът на семейство Робинсън. Второ — да се поддържат корабните системи. Трето…
— Спести ми приказките, стоманен мой центурионе — устата на Смит се сгърчи. Пръстите му нетърпеливо зашариха по клавиатурата и прекъснаха синтезирания глас. — Тъжно ми е, но се опасявам, че трябва да ти складирам далеч по-мрачни задачи в оперативната памет — той въведе командите за препрограмиране и отново натисна клавиша.
— Робот включен — повтори равнодушно плоският синтезиран глас. — Преглеждам основни указания:
Първо — да се унищожи семейство Робинсън. Второ, да се унищожат всички системи.
— Е, така вече е по-добре — усмихна се, измъкна миниатюрната клавиатура и я прибра в скафандъра си. — Сбогом, скъпи мой момко с платинени платки. Раздялата е толкоз сладка мъка… — и изпрати подигравателен поздрав към полутъмната ниша в другия край на залата, където се криеше роботът. — Поздрави забравата от мен.
Той напусна контролния панел и се запъти към един от улеите, обозначен ОТПАДЪЦИ. „Колко уместно“, помисли си Смит. Напъха се и запълзя надолу. Според източника улеят за отпадъци трябваше да го изведе извън кораба, на място, откъдето щеше да се измъкне незабелязан.
Изпълзя обаче само няколко метра, преди програмният модул, вграден в облеклото му, да започне да бибипка. Той включи вградената комовръзка със схваната от внезапното му изнервяне ръка. Физиономията на Безименния бизнесмен изплува във въздуха пред него.