Когато се спря при Уил, Джон протегна ръце да го прегърне… докато Уил се опита да стисне ръката му. Баща и син се изгледаха, и двамата странно смутени, след което Уил отново легна покорно по гръб. Джон поглади косата му и се отдалечи. Морийн пристъпи в собствената си криокамера, изчаквайки Джон да се намести в съседната.
— Получаваш тройка за родителския си жест, професоре — промълви тя тихо. — Но ти давам шестица заради усилието.
Джон я целуна по усмихнатите устни. Тя го докосна по лицето.
— За това винаги си получавал шестица.
Джон също се усмихна и влезе в камерата си.
— Майоре — извика той към Дон Уест — корабът е изцяло твой.
— Ще се постарая да ви осигуря лек път — беше единственото, което му хрумна да каже.
Джон му кимна и се усмихна, а Дон реши, че това беше повече от достатъчно.
Джуди Робинсън мина покрай редицата от криокабини, за да каже още веднъж „довиждане“ на семейството си, прикрепвайки към тях в същото време биомониторите им. Най-сетне тя стигна до собствената си кабина, чакаща я в края на редицата, и влезе в нея.
— Контролен център на Мисията, тук доктор Робинсън. Ние сме на зелена светлина.
Гласът на Контролния на Мисията прозвуча от конзолата зад гърба му:
— Внимание, Докторе, вие трябва да задействате криостазата.
Дон импулсивно прекоси помещението.
— Един въпрос, Докторе — каза той, спирайки се до нейната камера. — В тези кабинки няма ли място за двама?
Озадаченият й поглед стана студен като ледена стена.
— Едва ще стигне за вас и за собственото ви его, майоре — думите й го накараха да замръзне на място.
Дон извърна гръб и си удари един ритник наум. Всеки път, когато се опиташе да я доближи, мозъкът му сякаш се деполяризираше и го превръщаше в кръгъл идиот. „А единственото, което му се искаше, бе да не се чувства толкова самотен…“
Той се спря, дал си изведнъж сметка за емоцията, която бе забелязал, скрита дълбоко в очите й, преди да го отрежат. Извърна се отново към нея и промълви почти с нежност:
— Ей, докторе, не се впрягай толкова. Остави впрягането за мен. — И той махна с ръка към командния пулт и целия кораб наоколо.
Джуди кимна и на лицето й се изписа благодарност.
— Просто карай внимателно — каза тя и на устните й най-сетне се изписа лека усмивка.
„Щастлива усмивка“, помисли си той. Може би, ако беше имал семейство като нейното, в което да отрасне, вместо непрекъснато да му се иска да се махне, щеше да знае как да се държи с нея.
Джуди се пресегна към контролния панел за криозамразяване и натисна последен бутон. Той отстъпи и загледа как биопластините на костюма й плавно се затвориха и защитният прозрачен похлупак се плъзна над очите й. Същото ставаше по цялата редица, като снабдените с прозрачни екрани криопашкули се завъртяха и затвориха около телата на Робинсънови… и просветващият ситнеж на криополетата ги погълна с внезапен порив, скривайки телата им от погледа му.
Когато капаците на пашкулите отново станаха прозрачни, очите на Джуди блеснаха към него през леко замъгленото стъкло, невиждащи, като на омагьосана спяща принцеса… затворена в камерата за анабиоза. Херметично затворените криовани започнаха бавно да се възнасят към предназначените за това камери в корабния корпус над него, където щяха да останат, докато настъпи време за събуждане.
Той вдиша дълбоко и прекоси притихналия мостик, за да заеме мястото си пред командния пулт.
— Контролен Мисия, тук „Юпитер Едно“. Робинсънови са запечатани. Готови сме за излитане.
Гласът на Ной Фриймън, ръководител на Контролния център на Мисията, прозвуча като музика в ушите му, нарушавайки възцарилото се около него безмълвие.
— Вие сте на Ч-минус десет минути от часа на излитане. Започваме броене.
Той превключи връзката на видеосигнал и се усмихна.
Фриймън и екипът му от техници се появиха на монитора. Изглеждаха точно така, както Дон ги помнеше от набързо проведената тренировка в Космическия център — движещ се хаос. Ной се ухили и седна в креслото пред конзолата си. Изглеждаше още по-разрошен и от вчера, ако това изобщо беше възможно.
Двама от техниците махнаха с ръка и извикаха:
— Ей, Дон!
Безкрайните редици монитори около тях им осигуряваха достъп до всички съществени детайли по състоянието на „Юпитер“. Панорамната гледка на стартовата площадка и самият кораб в центъра обхващаше огромния централен екран, заемащ цяла стена в Контролната зала. Сред многобройните изображения на стартовата зона и кораба се виждаше и неговото лице.