Когато вчера се запозна с тях, навикналите на казармен порядък очи на Дон бяха поразени, сякаш му бяха показали размазана торта. Същинска орда ненормални чудаци, дъвчещи дъвка и облечени в неописуемо многообразие от шарении, все едно, че беше попаднал в оказионен магазин или в приют за душевно болни.
Но след като се запозна с тях поотделно, поговориха си и ги остави да му покажат оборудването си, съобрази, че всички те бяха събрани тук по една-единствена причина: всички те бяха най-добрите специалисти в работата си. И започна да възприема ексцентричния им вид като своеобразна униформа, изтъкваща уникалната им идентичност.
А сега, докато извършваше последните системни проверки и се отброяваха последните минути преди старта, той намираше компанията на Ной и неговия екип за странно успокояваща.
— Вие сте на Ч-минус една минута. Продължаваме броенето — обяви Ной и вдигна палец от екрана на монитора.
Останалите монитори показваха външния изглед на кораба, на отдръпващите се от корпуса му кранове и зареждащи конвейери. Огромният купол отгоре започна да се разтваря.
— Включвам главна двигателна система — обяви Дон. Усети, че около него „Юпитер“ се събужда за живот, сякаш самият кораб тръпнеше от нетърпение да поеме в дългото си пътешествие.
— Майоре, вашият изходен вектор е чист от трафик. Оперативен режим преминава под ваше командване — каза Ной. Погледът му сега бе прикован в собствения му монитор.
— Внимание, Хюстън — обяви Дон. Ръката му пролази по блестящия пулт. „Десет години.“ Предстоеше му да заличи цели десет години от живота си за една работа, която можеше да се свърши от всяка по-добре тренирана маймуна. — Маймуната натиска копчето — промърмори той повече на себе си и активира стартовия двигател.
„Юпитер Едно“ се надигна, процепи небесата като стрела и с тътен се понесе към черните кривини на космоса. Гравитационният напор го притисна в креслото и Дон затвори очи, изпразвайки мозъка си от съжаленията и от всичко останало; докато най-сетне „Юпитер“ не остави зад себе си гравитационния кладенец на Земята и след като двигателите му престанаха да бълват огън, се понесе без усилие сред непрогледния мрак.
Мислите му отново се наместиха в логически схеми, въпреки че тялото му се люшкаше сред пристегналите го колани, освободено от приковаващата гравитация.
— „Юпитер Едно“ — Дон разтърси глава и гласът на Ной изпълни ушите му. — Вие сте извън земната атмосфера. — Чу радостните възгласи, които се надигнаха в Контролния център, и се усмихна неловко.
Уест въведе командата, която трябваше да изхвърли изтласкващите степени и външната обвивка. Детонаторите се взривиха и корабът потрепери. Той се взря в мониторите, докато тромавите щитове, предпазващи втората степен на „Юпитер“ по време на ядрено-електричното им излитане, се отделяха и политаха свободно долу под него.
Сега на екрана се появи „Юпитер Две“, като излитаща от пашкула си пеперуда: междузвездният съд, истинско произведение на изкуството, който щеше да осъществи същинския полет до Алфа Едно. Никога не беше виждал нещо, което поне смътно да наподобява на изкусния му дизайн, на технологичното изящество на овалния му, аеродинамичен корпус. Беше красив… въпреки факта, че го отнасяше толкова далеч от всичко, което беше имало смисъл в живота му.
— Тласкателна степен „Юпитер Едно“ освободена — обяви той. — Продължавам към Меркурий.
Той включи двигателя на „Юпитер Две“. Горивните машини оживяха, изхвърляйки атомен пламък от дюзите си и изкуствената гравитация отново го притисна в креслото. Провери дисплеите и активира предпрограмираните координати, които щяха да насочат курса на кораба към слънцето. „Това не е полет, а детска пързалка“, помисли си отвратен Уест.
Загледа се към пропадащата встрани Земя с всичките й околни следи от плахите опити на човечеството да влезе в съприкосновение с Вселената — спътници, производствени станции с нулева гравитация, дори старомодните орбитални рекламни билбордове, все още видими от повърхността на планетата в редките полуясни дни. Хиперпорталът и Старгейт Сити… целият му живот. „Боже, дори не можах да каже едно довиждане на Джеб.“ Всичко беше станало толкова набързо…
Взираше се, прикован, в Големия син мрамор на екраните си, който постепенно се сви и се смали до размерите на истинско късче мрамор, и очите му го заболяха от тъга.