Когато Земята престана да се вижда на който и да е от екраните, замени я с изображението на Слънцето. Сега Слънцето показваше истинския си вид, като най-близката до него звезда сред безбройните, милиони видими оттук звезди, където нито атмосфера, нито атмосферно замърсяване ги скриваха от поглед.
„Няма полза да плачеш за разлятото мляко, пилотче…“ Помъчи се да си припомни, че това тяхно пътешествие към друг свят бе може би единственият шанс да спасят своя… че независимо дали имаха нужда точно от него или не, тази мисия бе изключително важна.
Погледна към хронометъра. Все още оставаха тринадесет часа път, докато достигнат орбитата на Меркурий… и до единствения момент, в който имаше някаква отговорност и една-единствена задача. Опря лакът на облегалката на пилотското си кресло и сложи брадичка върху дланта си. Другата му ръка затупа в ритъм по коляното му.
„Може да подремне. И то доста…“ Уест се облегна назад и притвори очи.
А през цялото това време Захъри Смит продължаваше да спи в служебния док на долното ниво; изпаднал в безсъзнателно блаженство… засега.
Дон отново се събуди, преди да изминат тринадесетте часа. Започна да запълва времето си с повтарящи се проверки на системите и безполезни калибровки, съжалявайки, че не бе се сетил да си вземе поне някое списание или видеоплейър.
Най-после в центъра на панорамното прозрачно чело на пилотския мостик се очерта холерично червената физиономия на Меркурий, засега почти с размерите на земната луна. Под него и от едната страна надничаше повърхността на Слънцето, заслепяващо ярка дори през интегралните филтри на купола. Очите на Дон се приковаха в изображенията на мониторите, докато затваряше енергийните екрани над всички корабни отвори, подготвяйки „Юпитер“ за гмуркането му в гравитационния кладенец на Слънцето.
„Скоро започва веселбата.“ На лицето му се изписа гримаса. Единствената му отговорност при предстоящата маневра се състоеше в това да затвори вратите, преди да си легне. „Дори няма да е буден, за да види същинския спектакъл.“
Той включи шлемофона.
— Хюстьн — обяви Уест. — Прехвърлям цялото корабно управление на Главния компютър.
Истинският командир на този кораб всъщност беше Процесорът. Тъкмо той щеше да изчисли точния ъгъл на хиперболичния им скок през невероятно мощното гравитационно поле на слънцето. Той щеше да определи точния времеви интервал и мощност на горене на двигателя, което щеше да предпази „Юпитер“ да не бъде погълнат от енергийната пещ на слънцето, а само да го изхвърли като прашка в космическото пространство. Използвайки инерцията на това „пропадане“ през глава и както в играта на „скъсай камшика“, щяха да раздуят скоростта си близо до светлинната, съкращавайки своя път с години.
След като започнеше същинското пътешествие, компютърът щеше да се погрижи за всичко: да поддържа операционните системи на „Юпитер“; да се грижи за замразените си пътници (в това число и него самия); да внася корекции в курса и най-сетне да ги събуди, когато пристигнат на Алфа Едно.
„Всичко това ще го свърши компютърът.“
„Осем години обучение в полети“, изсумтя майорът и отчаяно скръсти ръце. Пъхна единствения музикален компактдиск, който бе успял да си вземе, в свободния слот на конзолата и наду звука до максимум. После откачи предпазните колани от креслото си и пристъпи до центъра на мостика, където активира навигационния холограф. Във въздуха, над инструменталния пиедестал, се завихриха разноцветни светлини и показаха местоположението на „Юпитер Две“ близо до Слънцето, в центъра на бавно въртящата се графика на слънчевата система.
— Навигационна холограма включена — докладва той в микрофона на шлема си; а на себе си добави: „Петдесет бойни мисии.“ Светлинните точици тайнствено замигаха по лицето и по тялото му, докато се движеше сред тях. Светлият пунктир очерта траекторията на кораба покрай Юпитер, около Слънцето в О-образна дъга и продължаваща след това в отвъдното пространство. — Потвърждавам курс на изхвърляне от Слънчевата система — допълни той дисциплинирано.
След това прекоси мостика, към криованата, която го очакваше. „И всичко това само за да откарам семейната каравана на междузвездния им пикник…“ Той влезе в пашкула и включената на автоматичен режим инсталация се задейства. Управляваните дистанционно биовъзглавнички на защитния му костюм го обгърнаха в безчувствената си прегръдка. Насили се да не се извърти. — Десет световни серии — отрони той, вече на глас. „Племенниците ще са завършили гимназия и ще са се дипломирали в колежа. Десет години пропуснати издания на «Спортс Илюстрейтид» с бански костюми. Господ знае колко жени…“ Той хвърли за последно поглед към напълно автоматизирания мостик.