— Ной — промърмори Уест. — Десет години са си цял живот… — Последната пластина се плъзна над лицето му и заслони очите му.
— Лек сън, стари приятелю — чу се гласът на Ной като благослов.
— Изобщо не ги харесвам тези вани — промърмори отново той, и мускулите му се напрегнаха, когато прозрачният пашкул около него започна да се затваря. „Не беше ги виждал и в сънищата си…“ — Лоши сънища. — „Не беше и сънувал, че някога ще му се наложи да…“
Криополето го обгърна и мозъкът му се изчисти за следващите десет години.
Последният пашкул бавно се надигна и се намести в отредената му камера в корпуса, присъединявайки се към останалите пет, потънали в покой и синкава, мъглива светлина. Корабът продължи полета си сред мрака, към любовната прегръдка със Слънцето, под ритъма на музика, която никой нямаше да чуе.
Смит бавно започна да се разбужда от един кошмар… за да попадне в друг. Паметта го ръгна като електрически остен и той запълзя нагоре през тъмния боклукчийски улей към кибердока. Този път смътното осветление на дока му се стори ярко като ясен ден. Примигвайки, той погледна към пулсиращата от болка длан, върху която се беше жигосал отпечатък от нажежения, свръхнатоварен комуникационен блок.
Огледа се наляво и надясно, все още несигурен дали не го бяха напъхали в някакъв ужасен сън. Погледна часовника си да разбере колко време беше изминало и чувството на ужас го обзе с още по-голяма сила.
Добра се с препъване до замъгления купол на командния мостик и натисна клавиш на контролния панел. Енергийният щит се разтвори… и очите му ужасени се взряха в открития космос.
Гледката задълго прикова вниманието на Смит. Вътрешността на мозъка му беше толкова празна, колкото нощта, която виждаше навън.
Компютърната конзола зад него рязко се включи, стряскайки сетивата му, този път — за да види нещо, което се размърда в другия край на помещението. Очаквайки да види член на екипажа, умът му с усилие едва възприе странните, нечовешки очертания на нещото, което започна да се измъква от стената.
„Роботът.“ Огромна промишлена машина с два чифта ръце, наподобяваща чудовищна генна кръстоска от човек и стършел. Беше конструирана за строителна дейност в открития космос, но сега бе програмирана да поддържа реда на борда на „Юпитер Две“, докато траеше пътешествието към Алфа Едно.
Разбира се, за нея все още нямаше работа.
„Само дето той сам я беше препрограмирал.“
— Не… — прошепна Захъри. Опита се да включи изгорелия програмен модул, когото снощи бе използвал. Клавиатурата беше мъртва, както можеше да се очаква.
— Изключи програма — заповяда му той на глас.
Без да му обръща никакво внимание, роботът, с помощта на ловките си крайници се освободи от задържащите го в стената стеги. И се затъркаля през дока върху гъвкавите си ходилни гъсеници.
— Семейство Робинсън — произнесе машината. — Унищожи — равнодушният му глас го накара да потръпне.
— Прекрати — заповяда му той по-високо. — Край на програмата!
Роботът продължи да се търкаля, без изобщо да се поколебае.
— Всички операционни системи — унищожи.
И Смит разбра накъде се беше запътила машината… към мостика, на горното ниво. Измъкна някакъв инструмент от скобите и се затича към нея. „Изобщо не му пукаше дали семейство Робинсън ще загинат. Хич не му пукаше дали целият свят ще загине. Но ако роботът се добереше до командното помещение, той самият беше мъртъв…“
Когато го доближи, механичното чудовище изхвърли назад една от увенчаните си с куки ръце, без дори да се обърне. Ръката се опря в гърдите му и го перна настрани като муха. Той се удари в конзолата, свързваща служебния док с главния бордови компютър. Срина се на пода, а индикаторите замигаха и запращяха.
Роботът продължаваше невъзмутимо напред с една-единствена команда в логическата си схема:
— „Юпитер Две“ — унищожи.
На около десет милиона километра разстояние от него откъм нощната страна на Земята, тъмните екрани в мирната вече зала на контролния център на Мисията примигнаха и се събудиха. Ани, единствената от техниците, останала на нощно дежурство, изненадано вдигна поглед от китарата си. Надвеси се към мониторите, зяпна и включи микрофона си.