— За следващия пикник никакви роботи — изломоти Уест с удебелен език и разтърси зашеметената си глава. Изправи се и кимна на Джон за помощта, след което, кашляйки, се запъти към пилотския отсек.
Целият мостик се беше превърнал в сцена от дантевия „Ад“: навсякъде се виждаше пушек, пламъци и сгърчени руини. Навигационната холограма се беше стопила във въздуха, пиедесталът под нея — унищожен.
„Боже Господи…“ Очите на Джон се преместиха към визьорната стена, заслонена от енергийните щитове. Той се отпусна в креслото до най-близката от все още функциониращите конзоли и се залови за работа.
Пени бързо седна до него зад друга не излязла от строя конзола и започна да се мъчи да активира противопожарните системи. На дисплеите й проблесна надписът ПРОТИВОПОЖАРНИ СИСТЕМИ, след което екранът й изведнъж помръкна. Цялата конзола замря, сред дъжд от електрически искри. Ръцете на Пени се свиха в юмруци и тя се дръпна от клавиатурата.
— Искам да се прибера вкъщи… — Гласът на момичето прозвуча полу на шега, полу на рев. Разтри ожулените си ръце и отново се върна на работа.
— Липсват данни за курса — извика Джон към Уест. — Системата навсякъде дава на късо. — Той натисна един от бутоните на облегалката на креслото си. Креслото се издигна нагоре, отнасяйки го към изходния панел на тавана на помещението. Отвори го и мина през него, за да оправи електрозахранването отвътре.
Долу Пени бе успяла да стабилизира противопожарните системи. Пожарогасителите из помещението се задействаха и започнаха да бълват облаци химическа пяна.
— Не мога да отворя енергийните щитове — докладва Дон. — Ще се опитам дистанционно.
И той закрачи през помещението сред облаците задушлив дим. Когато мина покрай работната станция на Уил, чу някакъв стон. Сниши се сред стелещия се пушек, зарови с ръце по пода, напипа нещо, което му приличаше на човешко тяло, и го издърпа нагоре.
— Смит? — извика той невярващо. — Какво, по дяволите…
Смит се задърпа и извика:
— Махни се! Остави ме на мира…
Дон се предпази от хаотичните му удари, задържайки другия мъж изправен, докато умът на Смит не се избистри.
— Майор Уест — изпъшка облекчено Смит, след като най-после го разпозна. — Слава Богу, че сте вие! Аз… Аз извършвах последни проверки… някой ме блъсна отзад.
Той вдигна ръка към главата си и потръпна. Дон забеляза петното изсъхнала кръв на лицето му.
А после изненадата и загрижеността му изведнъж секнаха. Майорът се протегна и сграбчи вдигнатата ръка на Смит.
Върху ръката му се беше жигосал съвършеният отпечатък на препрограмиращ модул… но не такъв, какъвто той използваше.
— Технология на Бунта — промълви дрезгаво Дон. — По дяволите, ти си шпионин! — Още преди думите да изпълзят на върха на езика му, пълният им смисъл го порази. — Значи ти си направил всичко това…
Той блъсна Смит в стената с всичка сила, а после го повлече към външния люк. Удари с юмрук бутона за достъп и вътрешната врата на люка се отвори.
— Спри — изпъшка Смит ужасен. — Какво правиш?
— Изхвърлям боклука — Дон го дръпна назад, мъчейки се да набута яростно съпротивляващото се тяло през прага на люка.
— Помощ, бързо! Моля ви… — отчаяният глас на Морийн едва успя да проникне в разярения му мозък.
Той погледна през рамо, все още държейки Смит прикован към стената. Видя Морийн, застанала пред криоконзолата, и едва сега осъзна, че една от камерите за анабиоза не се беше отворила. Криополето й просветваше и помръкваше на пулсове, карайки стомаха му да се обърне. Чия…? „На Джуди.“
— Отварящият механизъм е повреден! — извика Морийн. — Не мога да я измъкна. Тя умира… — погледът й зашари из помещението, търсейки някой, който да разбира от криотехниката.
„Той не я познаваше.“ Тогава кой…? „Само Джуди.“
Смит издърпа ръката си и замахна напред. Дланта му удари Дон под брадичката. Дон се олюля и се понесе към него. Гневът мигновено угаси болката от удара.
— Докоснеш ли ме, момичето загива… — каза Смит с пламнали очи.
Ръката на Дон замръзна само на сантиметри от врата на Смит, когото щеше да скърши като сух клон.
— Лекарят на мисията ви е леко неразположен — промърмори Смит и погледна към криогенния отсек. На Дон му се стори, че долови в гласа му насмешка, сякаш мозъкът на Смит беше на пришълец, обитаващ сгърченото му човешко тяло. — Мога да спася живота й — добави Смит. — Но само ако пощадите моя.