„Психопатично копеле.“ Дон го стисна още по-здраво.
— Не се пазаря с мъртъвци — изсъска му той. Никога в живота си не беше бил толкова прям.
— Убиеш ли ме, ще убиеш и момичето — изпъшка Смит.
— Каква е цената на твоята отмъстителност?… Майоре? — Смит погледна Дон в очите и на устните му се изписа бледа усмивка. — Разбира се, искам думата ти на офицер, че ще ме оставиш жив.
Дон се поколеба, едва сдържайки треперещите си ръце. Но най-после охлаби примката около врата на Смит.
— Помогни й!
Той отстъпи и пусна Смит да мине. Изгледа как докторът прекосява помещението, докато се увери, че Смит тръгва право към криоконзолата.
Конзолата, над която работеше Джон Смит, рязко изграчи, събудила се за живот.
— … е Контролният център на Мисията. Чувате ли ни? „Юпитер Две“, тук е…
Дон вдигна поглед от Смит нагоре към Робинсън.
— Енергийни резерви включени — извика горе от ремонтния люк Робинсън, който все още не беше разбрал какво става долу. — Енергийните щитове… успях!
Дон се извърна с лице към носовата визьорна стена, щитовете пред която започнаха да се разтварят. Болезнената яркост порази очите му. Слънцето, огромно и неотвратимо, изпълваше цялата панорама.
— Ох-ох… — прошепна той, останал без дар слово. На дисплеите се появи лицето на Ной Фриймън.
— Излезли сте от курса! — обяви Ной. — Засичаме ви в гравитационното притегляне на Слънцето.
Очите на Дон се обърнаха към Ной. Той направи гримаса.
— Това значи била голямата кръгла топка…? — „Чувството за съпричастие на тия в Контролния център е просто забележително.“
Долу на Земята Ной погледна на собствените си екрани и видя това, което в момента виждаше и Дон. Устните на Ной се размърдаха на изключен микрофон. Дон разбра, че проклинаше.
— Ной! — изтърси той, докато креслото на Джон се спускаше до него. — Защо, когато нещата вървят добре, никога не си говорим?
— Отброяваме седем минути, преди външният корпус да започне да се топи — обяви Ной с толкова спокоен и делови тон, сякаш не беше получил току-що същия психологически ритник в корема си.
„Колко му е лесно да пази хладнокръвие, по дяволите.“ Дон закопча предпазните колани на креслото си. „Нали е на сто милиона километра оттук.“
Седнал сред руините на мостика, взирайки се в самата паст на слънцето, най-сетне той си даде сметка защо бяха настояли да включат истински пилот в тази мисия…
— Ще се опитам да прескоча до рудниците на Меркурий — обяви майорът и ръцете му трескаво зашариха по компютърната клавиатура.
Осма глава
От другата страна на мостика Морийн Робинсън действаше заедно със Смит, следвайки буквално стегнатите му команди. Двамата се мъчеха отчаяно да спасят дъщеря й от повредената криована. Познаваше добре очевидното му умение и опит. Беше се съобразявала с тях през цялото време, докато семейството й се подготвяше за тази мисия. Тя вдигна за малко поглед към Джон и Дон Уест, които в същия момент бяха погълнати от работа пред командния пулт и комовръзката със Земята. Забеляза слънцето, издуто и зловещо жълто, изпълнило цялата визьорна стена в началото на мостика. Не изпитваше нищо, освен смазващото желание да спаси на всяка цена живота на Джуди.
— Ще ми трябва сгъваемата носилка на доктор Робинсън — заяви рязко Смит. — Смятам, че е прибрана в…
— Отивам за нея — намеси се Пени, която беше застанала вляво от него и се затича към асансьора, още преди Морийн да разбере смисъла на думите му. „Джуди почти беше освободена от камерата.“ Обля я мощна вълна на облекчение. „Първата, най-трудната част почти беше приключила.“
И тук прикриващият я щит на самоконтрол се срина и всички чувства, които до този момент беше сдържала, избликнаха.
Морийн извърна изпълнен с недоверие поглед към Смит, сякаш изобщо не го беше виждала досега… знаейки, че наистина досега не беше познавала истинската му самоличност, през цялото това време, докато бяха работили заедно.
— Ние ви вярвахме — промълви тя, долавяйки гнева в собствения си глас. — А вие се опитахте да убиете семейството ми…
Смит повдигна вежди, сякаш го беше обвинила в невъзпитано поведение.
— Битието не ни предлага нищо друго, освен възможността за безконечни серии от предателства.