Тя го зяпна, зачудена дали той е луд или тя самата се беше побъркала.
А той й отвърна с бегла, дразнеща усмивка.
— Зад този свят съществува друг свят, професор Робинсън — поясни хладно Смит, все едно, че говореше на някое дете. — Излъжи веднъж, измами дваж и всичко ти става ясно… И не бъркайте моето вероломство с недостатък на характера. Това е философски избор, израз на дълбоко познаване на вселената — устата му се изкриви в насмешлива гримаса. — Това е начин на живот.
— Вие сте чудовище — констатира тя с гняв и в същото време — учудващо спокойно.
— Може би — вдигна рамене Смит. — Но в същото време съм единственият, който може да спаси живота на дъщеря ви — той кимна, щом от асансьора излезе Пени и подкара носилката.
— Много добре, скъпа ми Пени — каза той със същия любезен тон, който й беше познат от преди. Но сега прозвуча унизяващо, сякаш им се подиграваше на всички. — Искам да изключиш енергията, щом ти подам знак.
— От къде на къде ще ме нарича „скъпа“? — възрази Пени нацупено. Смит никога не й беше харесвал. Морийн винаги си беше казвала, че сигурно това се дължеше на циничния характер на момичето. Но може би Пени щеше да се окаже най-добрият съдник на човешката природа от всички тях.
— Професоре, вие ще ми помогнете да свалим тялото — нареди Смит, подавайки гаечен ключ на Пени, без дори да поглежда към нея. Когато и тримата заеха места, той отново се обърна към нея и се усмихна. — Пени, скъпа… Сега.
Пени погледна към майка си с изчервено от гняв и отвращение лице. Морийн й кимна.
Пени замахна с ключа и го удари в енергийния блок, сякаш си представяше, че е черепът на Смит. Светна мълнията на електрическия разряд и криополето се изключи. Капакът на ваната прещракна и се отвори встрани, а мониторът, следящ жизнените функции на Джуди, забръмча с отчайващо монотонен вой.
— Тя умира… — Морийн прихвана отпуснатото тяло на дъщеря си и двамата я поставиха на носилката.
— Болничното! — сряза я Смит, влязъл отново в ролята на доктора, какъвто Морийн го помнеше. — Бързо!
Двамата бързо подкараха носилката през бронираните врати към чакащия ги асансьор.
Вратите се плъзнаха със съсък и асансьорът започна да се спуска. И тримата съвсем бегло усетиха потръпването на кораба, мъчещ се да се отскубне от юмрука на слънцето.
Поредният опит да измъкне кораба от слънчевото привличане пропадна и Дон изруга.
— Слънцето няма да ни пусне — заяви той в микрофона. — Ной, искам опции…
— Майор Уест — заяви след дълга пауза Ной с изнервящо професионален тон. — Не сме в състояние да ви предложим други варианти.
Дон погледна в дисплеите.
Забелязал израза на лицето му, Ной промърмори:
— Съжалявам, Дон…
— Трябва да пренасочим цялата енергия в двигателите — заяви Робинсън, все още действащ над собствения си контролен пулт. — Изключвам биологичния отсек.
Дон не отвърна нищо, след като несъществената в момента биологична лаборатория се изключи. Робинсън можеше и да е гений, но от гледна точка на един физик вселената приличаше на видеоигра, в която може да се случи всичко. Дон обаче живееше в истинската вселена, където един добър пилот знае кое е възможно и кое не е…
Но това все още не означаваше, че се е предал да не търси повече чудото.
Индикаторът на главния ядрен двигател показа увеличаване на енергията.
— Роботиката — обяви Робинсън и след като я изключи, стрелката на двигателния капацитет отново отскочи.
— Медицинското…
След като Робинсън натисна поредното реле, повредената вече система рухна. По конзолите просветна ток и предизвика нови къси съединения. На монитора му просветна предупреждение: ГРЕШКА В РЕЛЕТО и ВНИМАНИЕ! МЕДИЦИНСКИ СИСТЕМИ ИЗВЪН СТРОЯ!
— Не! — изпъшка Робинсън и се изправи от креслото си. — Джуди…
— Липсват сърдечно-белодробни и дихателни функции — заяви Смит.
Морийн се беше втренчила в скенерите над диагностичната маса, върху която беше положена Джуди. Във въздуха просветваше холосхемата на тялото й, точно над ужасяващо смиреното й истинско тяло. Сърцето й беше очертано в червено.
Смит включи програмата за сърдечно стимулиране.
— Подай! — изкомандва я той. Тялото на Джуди върху масата потръпна еднократно. Сърцето на холограмата направи един пулс и отново замря.
— Отново — рязко повтори Смит. — Подай!