Лампите на биоконзолата примигнаха и холограмата се стопи.
Морийн си пое въздух.
— Ще я загубим…
Очите на Смит зашариха из помещението, търсейки някой инструмент, който да не е излязъл от строя. Нямаше такъв. Той се надвеси над тялото на Джуди и започна да й прави сърдечно-съдов масаж, притискайки ритмично гръдния й кош, принуждавайки сърцето й да затупти единствено с помощта на физическия натиск.
— Хайде, детето ми — зашепна той. — Бори се. Вложи малко сърце в тази работа! — След като Джуди не реагира, той леко се отдръпна и заудря с юмрук по гърдите й с отмерени, прецизни удари.
Морийн го гледаше пребледняла. Смит отново й се струваше почти човешко същество, погълнат от работата си лекар… сякаш за него наистина имаше някакво значение дали ще успее да спаси дъщеря й или не. Сякаш личността, за която беше вярвала, че е той, все още съществуваше някъде дълбоко в него.
Но миг след това до съзнанието й достигнаха думите, които мълвеше, докато продължаваше да налага ритмично, отново и отново, нежелаещото да се съживи сърце на Джуди.
— Животът… който ще спася… може да е… моят собствен…
Той спря изведнъж и притисна ухото си към гръдния кош на Джуди. Напипа пулса й и се усмихна.
Морийн пристъпи до него.
— Джуди? Скъпа…?
Очите на Джуди примижаха и се отвориха. На лицето й се изписа уморена усмивка.
— Можехте да се опитате да не изглеждате толкова изплашени — прошепна тя с усилие. — Това обикновено стряска пациентите.
Морийн вдигна очи към Смит, забравила изведнъж, че вижда в негово лице най-отвратителното чудовище, което някога е стъпвало по Земята.
— Благодаря ви — промълви тя от все сърце.
— Надявам се, че доказах, че благополучието на вашето семейство е от голямо значение за мен — отвърна й усмихнат Смит. — Вие сте добра жена, професор Робинсън, всеки би го потвърдил. Може би, ако убедите своя съпруг да ми вярва… — очите му бяха каменни.
Морийн измъкна медицинския лазер от скобите на стената. Чукна с уреда по челото му и му отвърна с още по-смразяващ поглед:
— Стабилизирай я, Смит. Защото ти остава да дишаш само докато тя е жива.
— Противотоплинната защита рухва след четиридесет секунди — обяви бездушно компютърът.
Конзолата показваше енергиен капацитет на двигателя 150 процента.
— Това е цялата енергия, с която разполагаме — каза Робинсън.
Дон кимна.
— Натискам педала до пода. Започваме.
И той включи главните изтласквачи. Вибрацията разтърси кораба като куче, захапало кокал, когато пилотът насочи цялата енергия, с която разполагаха, срещу законите на гравитацията, в последен облог, че ще спечели свободата на „Юпитер“.
И го загуби.
— Не може да се измъкне…! — Дон изключи двигателите, преди вълната на противоналягането да разкъса кораба на късчета. — Тласъкът не е достатъчен. — Той поклати глава, втренчил поглед в дисплеите, докато „Юпитер“ продължаваше дългото си пропадане към слънчевата повърхност.
— Не може да няма някакъв начин да се измъкнем от това…! — каза Робинсън и очите му трескаво зашариха по контролния пулт.
За миг Дон се зачуди дали Робинсън се беше обърнал към него или към самия Бог. Защото единственото, което тепърва можеше да ги спаси, беше някакво чудо…
Дон се завъртя в креслото си и втренчи поглед в Джон.
— Това е!
— Кое? — попита Робинсън и се огледа. Но Дон вече надигаше креслото си към стартера на хипердвигателя.
— Щом не можем да се измъкнем от Слънцето — изрева Дон, — ще трябва да минем през него! С помощта на твоя хипердвигател…
— Ако включим хипердвигателя без портал, можем да попаднем където и да е сред галактиката…! — Робинсън скочи на крака и поклати глава в категоричен отказ.
— Където и да е, само да не е тук — отвърна Дон.
Робинсън зяпна към него. А после се завъртя към конзолата и отвори една от плочите. Извади два ключа и хвърли единия на Дон. Пъхна своя в слота на конзолата и обяви: — При мой сигнал!
Дон вкара своя ключ в конзолата на стартера.
— 3-2-1… — продиктува Робинсън. — Старт.
Двамата завъртяха ключовете.
Образите от наземния Контролен център на Мисията на дисплеите под него потънаха в статичен шум. Дочу само едва доловим глас:
— От кораба получаваме остатъчни радиационни изкривявания. Сигурно в този момент се разбива. — Чу настоятелния глас на Ной: — … да видя тези числа, Ани…