— Защо не си горе на палубата с мама и татко? — попита го Пени.
Той вдигна очи.
— Случайно да си срещала родителите ни напоследък? — попита я глухо момчето.
Пени направи кисела физиономия.
— Прав си — въздъхна тя и зарея поглед в стената.
Уил натисна клавиша за плейбек на камерата и се ухили, щом тя заговори с гласа на Пени:
— … пуканки. Орхидеи. Вълни. Били. Целувка…
Пени ядосано дръпна машинката от ръцете му и я изключи. Лицето й се беше изчервило.
— Това е списък — поясни тя, след като я изгледа изненадан. — На всичко, които оставихме зад гърба си — изведнъж от очите й бликнаха сълзи. Но тя не допусна да потекат и го погледна със зачервени очи. — Никога не обиквай нищо, хлапенце — заяви му ядосано каката, — Защото най-накрая ще го изгубиш — завъртя се на пети и напусна стаята.
Уил я изгледа, без да каже нищо.
Морийн и Робинсън работеха заедно пред биоконзолата на мостика, мъчейки се да възстановят, доколкото е възможно, животоподдържащата система. Морийн наблюдаваше съпруга си с ъгълчето на окото си и от време на време обръщаше очи към него, за да му каже какво да прави, като в същото време се беше съсредоточила над собствената си задача. Някакво малко ъгълче в дълбините на съзнанието й се беше зареяло в мисълта за уникалността на този миг, когато вечно заетият й съпруг беше с нея и дори слушаше какво му говори.
Не че при подобни обстоятелства друг на негово място би бил по-малко зает.
— Какво си въобразявах? — промърмори той. — Да влача семейството си из космоса?
— Но какво друго можехме да направим, Джон? — отвърна му тя, разплитайки сегмент от инсталацията. — Да ги оставим на Земята ли? Да ги лишим от родители, да не сме с тях, докато отрастват?
Той не отвърна нищо, заровен сред съсипаните детайли с надеждата да намери нещо, което все още подлежи на възстановяване.
— Смит — промълви той след малко и тя разбра, че не очакваше отговор; сякаш беше изрекъл тревогата си безмълвно. — Все още може да ни причини зло. Ще бъдем в много по-голяма безопасност, ако той загине. По дяволите!
— Но… — и тя довърши мисълта му, разплитайки в същото време жиците. — „как можем да занесем цивилизация сред звездите, ако самите ние не останем цивилизовани“… нали така, професоре? — Знаеше, че ще си спомни тези думи. Бяха негови собствени; повтарял ги беше толкова често, всеки път, когато гледаше телевизионните новини.
Той вдигна глава от вътрешностите на конзолата и я изгледа ядосано.
— Случайно да си забелязвала, че каквото и да кажа, все заставаш на противната позиция?
— Разбира се — отвърна тя спокойно, изненадана, че той го е забелязал. — Та нали сме женени.
— Какво по дяволите…? — възкликна Джон.
Тя го изгледа с искрена изненада, която бързо се смени с тревога, когато забеляза накъде се беше насочил погледа му. Очите й също се извърнаха към мониторите в другия край на помещението.
Некартираната планета в центъра на екраните беше започнала да свети. Пред смаяните й очи някакво енергийно поле изригна от повърхността й и изкриви образа. Осеяната със звезди космическа чернота сякаш се съсухри по краищата си, отваряйки място на светещ портал.
А отвъд ръба на портала удълженото вретено на някакъв звезден кораб прихвана светлината на двойното слънце на тукашната система.
В другия край на мостика отекна гласът на Дон Уест:
— Какво, по дяволите…?
С усилие на волята си Дон отдръпна погледа си от аномалията, пробила огнения пръстен сред космическото пространство над главите им, и завъртя пилотското кресло, за да огледа нескопосания си екипаж. „Неговият екипаж.“ Трудно му беше дори да се сети за тази дума, докато ги гледаше. Но все едно, цялото семейство Робинсън беше тук, всеки се трудеше компетентно над определения му сектор и всички се мъчеха да закърпят това, което беше оцеляло. Трябваше да си признае, макар и неохотно, че в края на краищата на този семеен пикник сред тях нямаше сухи пънове.
— Изглежда, е някакъв процеп в пространството — докладва Джон Робинсън.