А зад тях невъзмутимо се движеше Роботът, виновен за цялата бъркотия, в която се бяха озовали.
Той поклати глава. „Не… Не той беше виновен. Той беше само една машина.“ Смит го беше програмирал, това е всичко. Сега роботът просто изпълняваше техните команди и им осигуряваше достъп до аналитичните системи на „Юпитер“, докато продължи разузнаването.
— Кислородното налягане е нормално — се чу гласът на Джуди през говорителите на шлемовете им, след като люкът отново се запечата зад гърбовете им. — Микробно сканиране — отрицателно. Чисто е.
Дон вдигна облечената си в метална ръкавица ръка, за да отвори визьора пред лицето си и напъха шлема в ремъка на скафандъра. Останалите направиха същото.
Закрачиха отново и Джуди си пое дълбоко дъх.
— Въздухът е застоял — промълви тя. — Стар.
— Това е миризмата на призраци… — обади се Смит. Дон забеляза вграден в стената контролен панел… ясно разпознаваем, въпреки че конструкцията му изглеждаше необичайна. Приближи се до него и набра охранителните кодове, които му бяха известни, надявайки се на най-доброто; ухили се, щом Централният процесор на кораба се включи, сякаш просто го беше очаквал.
— Включих бордовия компютър… Уа-а-а! — ахна той изненадан, зяпнал в дисплеите на панела.
— Не работи ли? — попита го приближилият се до него Робинсън.
— Напротив, работи си съвсем добре. Само дето, не знам, някак страшно бърз е…
Уест отново поклати смаяно глава, щом осветлението пред тях по коридора примигна и дългата пътека пред тях грейна с постоянна зеленикава светлина. Роботът се затъркаля след тях и ги настигна.
На борда на „Юпитер“ Уил наблюдаваше с възторг в монитора си. Виждаше през очите на робота как отдалеченият от него екип навлизаше все по-дълбоко в недрата на странния кораб. Погледна към клавиатурата, когато лампата за аудиовръзка примигна, и докосна ръчката за увеличаване силата на звука. Вслуша се, леко намръщен и долови нещо, което приличаше на капене.
— Татко — промълви той в микрофона, — вие…
— … чувате ли нещо? — добави роботът, донасяйки въпроса на Уил до човешките си спътници. Машината отново се извърна и се загледа, и след като те го последваха, звукът от падащи капки над тях се усили.
— Като кап, кап, кап, капки кръв… — промърмори Смит.
Дон го погледна през рамо и устата на Смит се сви в доволство.
— Ти наистина е време да млъкнеш — промърмори Дон и усети, че лицето му почервенява, после отново извърна поглед.
— Ето тук — спря се Робинсън пред тях и посочи към тавана.
Дон вдигна очи и забеляза дупката — сякаш покривът беше сдъвкан от нещо, притежаващо невъобразимо здрави зъби. Над главите им се виждаше някакъв служебен тунел, едва различим през вискозната мембрана, изпъната по цялото протежение на проядената дупка. Мембраната капеше упорито към пода пред тях.
Джуди пристъпи по-близо към капката и протегна дистанционния датчик, за да я проучи. Разгледа данните, изписани на екранчето на уреда и заяви:
— Този материал изглежда биологичен.
Смит изсумтя.
— Нищо добро няма да излезе от това — каза той.
Дон го изгледа ядосано.
— Ти, разбира се, си експерт в космическото разузнаване.
Смит срещна погледа му, този път без да се усмихва.
— Повярвай ми, майоре. Злото познава злото.
Дон тръгна рязко напред, ругаейки Смит наум, изругавайки и себе си, че позволява на този психопат да му лази по нервите. Останалите го последваха безмълвно; всеки от тях внимателно заобиколи капещата мембрана и разширяващата се, кашеста локва на пода.
Докато се придвижваха напред, корабът запалваше светлините по коридора на пътя им, сякаш беше очаквал появата им. Бронираната врата в края на коридора се плъзна със съсък и ги подкани да влязат в друго празно, добре осветено пространство.
— Сензорите за движение все още действат — отбеляза Джуди шепнешком.
В другия край на помещението Дон забеляза нова бронирана врата, останала полуотворена, сякаш беше повредена. Този път металът се оказа изкривен и обгорен, сякаш беше поразен от огъня на оръжие. Дон внимателно докосна с длан повредената врата.
— Плазмени изгаряния.
Този път никой не се обади, дори Смит.