„У дома?“ — Джон се втренчи към сенчестия силует. — „Не може да бъде… О, Боже! Така беше. Това наистина беше «Юпитер Две».“
— Какво сте направил с кораба? — Той се изправи мъчително на крака. Болката, която му костваше това усилие, се изпари пред внезапния, още по-болезнен страх. — Къде е семейството ми?
— Твоето семейство е мъртво — отвърна мъжът. — Мъртво и погребано.
— Не… — прошепна Джон и усети, че подът сякаш пропада под подметките му.
Мъжът, скрит в сенките, се изправи сред прозиращите лъчи, така, че Джон да може да види лицето му. Беше почти на неговата възраст; облеклото му беше мръсно и дрипаво, русата му коса и брада бяха дълги и неподдържани. Приличаше на отшелник, току-що излязъл от пещерата си. „И все пак, можеха да бъдат братя…“
Той бавно закрачи през залата, към един от изгорелите и ръждясали пултове.
— Без теб семейството ми нямаше никакви шансове. Няколко паяка бяха оцелели след разрушаването на кораба-сонда. Те стигнаха до планетата и ни нападнаха. Все още чувам писъците на жените…
— Но кой сте вие? — попита дрезгаво Джон.
Странникът пристъпи към него и отново се спря сред кръг светлина. Ръката му се издигна към нещо, което висеше на врата му, и го повдигна.
— Не ме ли позна, татко? — на светлината проблеснаха късчета лъскав метал. — Аз съм твоят син, Уил.
— Пени? Пени…?
Пени вдигна очи, когато майка й и Джуди се понесоха през храстите към пещерния свод, където беше седнала с кръстосани крака, в компанията на двата Блопа. Тя се ухили.
Те се спряха, с ръце на лазерните пистолети и зяпнаха към огромното, чуждоземно същество, което нежно милваше лицето на Пени.
— Пени? — ахна мама. — Милата ми, добре ли си?
Пени кимна и се изправи на крака.
— Всичко е наред, мамо — каза момичето бодро и им махна с ръка да приберат оръжията си. — Тя няма да ви направи нищо лошо. Смята, че съм нейната принцеса или нещо подобно…
Зачуди се как изобщо им беше хрумнало да я потърсят тук, но си спомни за своята камера/часовник… сигурно я бяха чули как вика след Блоп. Тръгна да ги пресрещне, понесла Блоп в ръцете си; гигантското извънземно се изправи зад нея, странното му лице се озари от благоговение и преклонение.
Майка й и Джуди пристъпиха напред, също толкова свенливо, колкото извънземното, и тя ги представи един на друг. Но съществото ги прие спокойно и остави Джуди да я прегледа, сякаш добре си спомняше всичко, което се беше случило вчера… или преди много години.
— Доколкото мога да преценя — промърмори Джуди и извърна поглед към двете — това същество е бременно. Но… — тя вдигна безпомощно ръце.
— Кажи, докторе — подкани я мама.
На лицето на Джуди се изписа смут.
— Всички форми на живот притежават уникални за всеки индивид биологични шаблони. Толкова индивидуални, колкото отпечатъците на пръстите. Няма два индивида, които да си съвпадат. С изключение…
— С изключение на биошаблоните на това гигантско същество и на нашата малка Блоп, които съвпадат идеално. Нали? — завърши мисълта й мама, поглеждайки към двете извънземни същества със странно изражение на лицето си.
Джуди я зяпна.
— Откъде знаеш?
Погледът на мама се плъзна по проядената от времето скална стена на кратера, след което се върна към Блоп, сгушена в скута на Пени.
— Защото смятам, че Блоп и нашата нова приятелка са всъщност едно същество.
„Е, да.“ Семейството й щеше да успява да разбира нещата много по-бързо, ако просто се научеше да се доверява на инстинктите си. Но все пак наистина успяваха да разберат нещата… Пени се усмихна и ги изгледа с гордост. „От това наистина щеше да се получи най-страхотният разказ.“
Роботът грубо забута Джон напред, понесъл през рамо изпадналия в безсъзнание Уест, докато Уил ги водеше през празните коридори към някогашното Машинно отделение на „Юпитер“.
— Татко, подарявам ти… вечност.
Уил му посочи към някогашния стартер на хипердвигателя. Джон залитна и се спря в центъра на помещението, взирайки се в това, в което се беше превърнал механизмът, а после извърна очи към онова, в което се беше превърнал собственият му син… и почувства как пресичащите се траектории на реалността и кошмара най-сетне се сляха в едно.