Под стартера на хипердвигателя беше провиснал блестящ енергиен балон, покриващ тресящата се щерна на хипердвигателя. Вътре се вихреха смътни образи, почти, но не съвсем сливащи се в нещо разпознаваемо.
„Вечност…?“ Джон изведнъж осъзна, че наднича в самата вечност — устройството представляваше някаква пермутация на времевите портали, които го бяха довели до тук. Нима Уил бе изнамерил някакво средство да контролира силите, криещи се зад тях?
Роботът безцеремонно пусна тялото на Уест и той се срина на купчина. Зашеметяващият удар го събуди; той се претърколи и изръмжа.
— Къде сме? — промълви пилотът с удебелен език и хвана с две ръце главата си, докато Джон му помагаше да седне.
Джон погледна към Уил.
— Мисля, че се върнахме на „Юпитер“ десетилетия, след като го напуснахме — промърмори той.
— Погледни, татко, какво сътвориха моите „полети на фантазията“ — настоя Уил, не давайки възможност на Джон отново да го пренебрегне. — Използвах твоята хипермашина, за да създам своята машина на времето!
Уест зяпна изумен, когато възрастният мъж срещу него нарече Джон „татко“. Но след миг той изруга тихо, сякаш беше успял да съчетае несъчетаемите фрагменти и бе видял картината, която те съставяха.
Уил прекоси помещението и се доближи до някогашното кресло на Джон до командния пулт. Конзолата се намираше в центъра на огромна плетеница от кабели, веригата й свързваше хипердвигателя с нещо, което се намираше от горната страна на решетката, подобно на паяжина, изплетена от обезумял паяк.
— В продължение на дълги години се борих да обуздая неимоверната сила на времето. Всичките ми опити да създам стабилен проход през него пропадаха. До този момент. — Той натисна клавиш на конзолата и отнякъде забумтя генератор, осветявайки активен ядрен цилиндър от някогашния тласкателен двигател на звездолета.
— Ядреният материал — прошепна Уест. Говорът и погледът му вече се бяха прояснили. — Само ако можехме да го върнем на нашия „Юпитер Две“…
Джон кимна, без да сваля очи от сина си. „Да създаде стабилен проход… Боже мой, помисли си той. Уил не просто задържаше едно естествено явление… той го беше причинил. Машината на времето на Уил беше създала нестабилните портали, а не обратното… и тези портали във времето разкъсваха тази планета…“
— След като този ядрен материал бъде напълно въведен в контролната конзола — продължи Уил, повишавайки тон, — аз ще разтворя праг, достатъчно стабилен, за да може един човек да предприеме едно пътуване през времето, както и през пространството. Днес аз ще променя историята! — Уил въведе нова команда и Джон видя как енергийният балон започна бавно да се снишава през въздуха, докато не потъна в щерната на хипердвигателя, очакващ го долу. Един от мониторите оживя и показа изображение на Земята.
— Аз ще се върна на Земята — заяви Уил с пламнали очи. — В деня, в който ти ни поведе на тази прокълната мисия. И ще спра излитането ни. Ще направя това, което ти така и не успя. Ще спася нашето семейство. Ще спася всички нас! — гласът му се разтрепери.
Джон се задави от мъка, докато наблюдаваше Уил и слушаше думите му. „Господи, синът му беше полудял… годините на самота го бяха подлудили.“ Беше се провалил с Уил… беше се провалил с всички, които обичаше… и провалът му беше хиляди пъти по-ужасен от онова, заради което беше обвинявал собствения си баща.
Той поклати глава, за да се отърси от мрачните мисли.
— Уил, огледай се… — махна с ръка наоколо. — Силата на твоята машина на времето разкъсва тази планета! Ами ако тя направи същото и със Земята? Ами ако, връщайки се у дома, междувременно унищожиш Земята?
Уил му обърна гръб и тръгна решително към контролния пулт.
— Връщам се у дома — повтори той. — Ще спася семейството ни.
— Уил, аз съм твоят баща! — извика Джон отчаяно. — Трябва да ме послушаш…
Уил се извъртя. На лицето му се беше появила маска на омраза.
— Да ти кажа какво мисля за своя баща — отвърна той. — Моят баща беше един движещ се призрак. Той завлече семейството ни в дълбокия, тъмен космос и го изгуби там. Моят баща няма да се върне, за да ни спаси! — Той се закатери по платформата, високо над проблясващата през време-пространството дупка на червей, без да обръща поглед назад.
Дон бавно се изправи на крака. Лицето му беше замъглено от болка. Той впи поглед в Джон и после в четиридесетгодишния мъж, който всъщност беше синът на Джон, и поклати глава.