Но в този момент в ума на Джон се въртеше само една мисъл, и тя го правеше толкова безсилен, колкото докосването на Смъртта.
Уил пълзеше през сгъстяващия се около него здрач и се придвижваше от скалата с провисналия по нея мъх към разнебитените останки. Двамата с доктор Смит си пробиваха път към светещия, зейнал отвор на някогашния „Юпитер Две“.
Смит го хвана за рамото и грубо го дръпна назад.
— Веднага, щом влезем — промърмори Смит и му посочи напред, — искам да застреляш всичко, което видиш, че мърда.
Уил го погледна и се намръщи изненадан.
— Но ако намерим…
— Уил — промълви Смит и неочаквано обгърна рамото му с ръката си. — Позволи ми да ти обясня някои неща от живота. На всеки ъгъл ни дебнат чудовища. Знам го. Нали разбираш, аз самият съм такова чудовище. А ние, чудовищата… — Уил изпита желание да се издърпа от прегръдката на Смит — но бездънният поглед на доктора го приковаваше тук долу като пеперуда, затисната под стръковете трева, — ние не изпитваме никакъв страх да поглъщаме малки момченца. За да оцелееш, трябва да си напълно готов да убиваш.
Уил се издърпа от ръката на Смит.
— Мога да го направя — гласът му прозвуча твърде гръмко. Знаеше, че Смит няма да му повярва повече, отколкото той самият си вярваше.
— Слушай ме, момченце! — изсъска нетърпеливо Смит. — Аз прекосих този свят с теб. Ще рискувам живота си. Но няма да го захвърля на боклука. — Той посочи с ръка към чуждопланетната нощ, която ги беше обгърнала, и към светлинната пътека, стелеща се от рухналия кораб. — Знае ли някой каква опасност ни дебне ей там? Ти не можеш да ни защитиш, момченце. Но аз мога. И ще го направя. Затова те моля, довери ми се… — той протегна ръката си. — Уил. Дай ми това оръжие.
Уил се поколеба. Дощя му се майка му да е тук сега, за да му каже какво трябва да направи; дощя му се баща му да се появи по някакъв чудодеен начин и да предотврати необходимостта да вземе това решение сам… Бавно, момчето освободи предпазителя на оръжието. Натисна заключващия бутон.
— Освободи се за свободен достъп — заповяда той.
— Гласов код потвърден — отвърна оръжието.
И той го подаде на Смит.
„Най-после!…“ Ръката на Смит се разви като нападаща змия. Той сграбчи Уил за врата, стисна го и опря дулото на пистолета в слепоочието му. Уил извика и затвори очи.
— Кратък урок по оцеляване, на този свят или на някой друг… — изсъска Смит в ухото му. — Никога не се доверявай на никого.
Смит го пусна и го бутна напред.
— Запомни го, докато остарееш… — каза той с глас, отровен от горчилка — стига да доживееш дотогава. А сега, движение!
Уил закрачи мълчаливо, едва сдържайки сълзите си.
Джон стоеше до порасналия си син и гледаше надолу към щерната на хипердвигателя; най-после му отдаваше всичкото внимание, което синът му винаги беше искал да получи от него. Долу, сред светещия басейн, полевите поглъщатели бавно нагнетяваха аморфната енергия на спускащия се балон в някакъв стесняващ се коридор от преливащи се видения. Непрекъснато разширяващия се в дъното му плазмен пръстен обкръжаваше светеща в синьо и бяло сфера, която все по-ясно придобиваше очертанията на планетата Земя.
Беше възможно да се пътува през времето и през пространството, стига да контролираш крайната цел на своя път със съвършена прецизност… и без наличието на хиперпортал. Синът му го беше доказал. „Протей“ го беше извършил… Той изведнъж осъзна това, което не беше имал и възможност да обмисли преди — „че независимо дали ще се върнат на Земята или не, техният свят беше спасен. Човечеството беше достигнало звездите…“.
Зад него Уест се плъзна от сенките, промъквайки се към конзолата на хипердвигателя и към ядрената материя, която го захранваше. Само да можеше да задържи вниманието на Уил върху себе си, Дон щеше да успее. Внезапно го порази мисълта, че никога не беше слушал сина си така, както го слушаше сега. Че едва сега напълно осъзнаваше гениалността на детския му ум. Сега, когато извършваше към него акт на предателство, а синът му извършваше опит, който можеше в края на краищата да унищожи Земята…
— Мога да постигна това, което ти така и не успя — повтаряше Уил като будистко заклинание. — Мога да спася всички нас…
— Не бой се! — чу се саркастичен глас от другия край на залата. — Смит е тук.