Джон се завъртя и видя, че през прага влиза Смит, зад Робота, с неговия син… десетгодишния му син, уплашения му син, с насочен в главата му пистолет. Смит измъкна някакво устройство от джоба си и с ловко движение го намести в гърба на Робота. Ръцете на Робота се вдигнаха нагоре и след това се спуснаха по хълбоците му. „Контролен болт.“
— Уил! — изкрещя Джон и се понесе напред.
— Не мърдай, професор Робинсън! — Смит вдигна оръжието си, лицето му беше каменно. — Иначе това странно семейно събиране ще се окаже трагично кратко — той се огледа. — Бих ви помолил да отстъпите от тази конзола, майоре. — И му махна с ръка.
Дон замръзна, зяпнал към Смит и Уил. После прекоси залата и се доближи до Джон, без да оказва съпротива.
Смит застана зад Робота и въведе заповеди с клавиатурата на контролния болт.
— Знаех си, че тази работа ще се получи лесно — той ги изгледа с доволна усмивка, когато Роботът рязко се изпъна, напрегнал цялата си енергия, и вдигна ръцете си нагоре. — Хайде отново да опитаме този танц — промърмори докторът този път към него, като приключи с въвеждането на командите. — Аз съм кукловодът. Този път наистина гледай да се справиш добре… Робот, ще реагираш само на моя глас. Включи електроразрушителите.
Протегнатите нокти на Робота просветнаха и между тях започна да се трупа енергия. Усмивката на Смит се разшири:
— Това му се вика добро великанче.
Джон погледна през рамото на Смит и забеляза изражението на младия му син, докато Уил се беше втренчил с широко ококорени очи в машината на времето.
— Ти си я направил — промърмори Уил. — Точно както си я представях. Пренастроил си хиперядрото. Но системата за пространствено прехвърляне… и променения енергиен източник! Не бях се сетил за тези…
Състареният призрачен двойник на Уил го погледна с горчива усмивка.
— Бъдещето никога не е такова, каквото ти се струва, когато си на десет…
Смит прекоси залата и опря оръжието си в главата на възрастния Уил.
— Кажи сбогом на миналото си — каза той. — Твоето бъдеще зависи от мен… Аз ще се прибера у дома, на твое място.
По-възрастният Уил се извърна към Смит, на лицето му заигра весела усмивка.
— Моментът не е много подходящ за веселба, не мислиш ли? — сряза го Смит. — Защо ми се хилиш така…? — настоя той озадачен.
По-старият Уил вдигна рамене и посочи към залата.
— Огледай се, докторе — каза той. — Виж този враждебен свят. Наистина ли мислиш, че едно момче би могло да оцелее съвсем само?
Очите на Смит се присвиха той се намръщи озадачен.
Нечие движение привлече погледа на Джон и той видя… нещо… да се появява като плъзгаща се сянка сред още по-дълбоките сенки, изпълващи стените и ъглите.
Глас, чужд и в същото време ужасно познат, изрева дрезгаво:
— Не бой се, Смит е тук…
Сенчестият силует излезе на светло, потропвайки по палубата с нечовешкия си крак. Беше облечен в черна качулата роба, скърпена от дрипи на полеви костюми, кабели и жици. Робата обгръщаше странния силует, висок над два метра, едва разкривайки лицето, покрито с техноорганична хитинова тъкан. Косата и брадата му се бяха преобразили в усукани нишки, които напомняха на Джон за пипала или крайници на насекоми. Но въпреки това, без никакво съмнение, това също представляваше доктор Захъри Смит.
— Здрасти, докторе — извика хибридът и тръгна към Смит. — Колко приятно е да се срещна с мен, след толкова много години. — Една ръка се стрелна изпод наметалото и блъсна оръжието от треперещата китка на Смит. Хибридът надвисна над него и се вгледа в лицето му. Смит потръпна и се сви назад, сякаш искаше да се сгъне на две и да изчезне.
— От одраскването на онзи паяк се получиха известни странични ефекти… — Хибридът сграбчи Смит и го завъртя, разкривайки разкъсаната част на ризата му — раната, която той беше получил, докато бягаха от паяците на кораба-сонда. Джон забеляза как раната се беше издула, докато техновирусът проникваше в кожните му тъкани.
Смит също го забеляза. Той рязко се издърпа от хватката на хибрида. Лицето му беше сгърчено от ужас.
— Но моите уникални дарби ми осигуриха някои предимства в този ужасен свят — хибридът се протегна и нежно погали бузата на по-възрастния Уил. За пръв път Джон видя отблизо ръката му… тя почти не приличаше повече на човешка ръка.
— След като жените бяха унищожени — безмилостно продължи хибридът — аз станах бащата, който Уил никога не беше имал.