Роботът пристъпи до тях и между ноктите му блесна енергиен заряд.
— Продължете към коридора или ще бъдете унищожени — заповяда им машината.
Понесъл другия си син, онзи, когото може би все още можеше да спаси, той последва Дон извън помещението.
Уил наблюдаваше със свити устни как Роботът отвеждаше по-младата му същност от залата, заедно с неговия баща и Дон Уест… и двамата не изглеждаха по-стари, откакто ги беше видял за последен път по простата причина, че те наистина не бяха по-стари… Бяха се промъкнали през процеп във времето, отворен от времевата нестабилност, която неговата машина беше предизвикала. Времето не представляваше повече еднопосочна река, а огромно море и неговите приливи и отливи разяждаха стабилността на този свят.
Той беше предвидил, че времевите размествания могат да разкъсат тази планета; но не беше и сънувал, че това означаваше, че би могъл да срещне отново баща си млад и жив. Дали и майка му, и сестрите му също така бяха все още живи и се намираха някъде наоколо, някога наоколо; дали не им предстоеше да срещнат своята смърт по съвсем различен, но не по-малко ужасен начин…?
Когато платформата се изравни с горния мостик, хибридът се отпусна на седалката до него. За пръв път след толкова години мутиралото тяло на Смит го стресна. Той беше забравил колко отвратително се беше променило човешкото му тяло до момента, в който неочаквано можа да види отново оригиналния Смит.
Смит надникна надолу във вихрещия се времеви улей, към въртящата се в дъното на тунела Земя, която се придвижваше все по-близо и по-близо към подходящото място и подходящия миг.
— Почти е време… — възкликна хибридът и лицето му се изкриви в извратена усмивка. — Аз наистина изковавам думите…
Всичко това нито го трогна, нито го смути. Но ето, че Смит беше буквално изхвърлил собственото си „аз“ с всичко, което все още му напомняше за човешката му същност, колкото и покварена да беше тя…
„Този миг не можеше да бъде щастлив.“ Можеше да е прекарал почти три десетилетия сам, единствено в компанията на тази чудовищна карикатура на човек, но все още не беше забравил как се държат истинските хора. Родителите му го бяха научили на това, както и сестрите му…
Той вдигна глава.
— Кажи ми още веднъж, дърто чудовище, как всъщност загинаха момичетата?
Смит отегчено поклати глава.
— Обсъждали сме го вече преди, синко…
— Но през всичките години оттогава насам паяците никога повече не се появиха на бял свят — настоя Уил и се дръпна от контролния пулт. — Защо?
Смит го изгледа мълчаливо. След което кривите му устни се разшириха в усмивка.
— Хайде да забравим миналото — промърмори той. Уил се обърна отново към конзолата и пренастрои параметрите на времевия портал. Смукателите упражниха натиск върху плазмения улей, стеснявайки гледката им към стартовия енергиен купол, който пулсираше в другия край на тунела.
— Внимавай, детето ми — предупреди го Смит. — Плазмата около портала може да разкъса човек. Този проход според теб не е ли твърде тесен…?
— Не и за мен — отвърна му хладно Уил. Той се извърна и се взря в нечовешките очи на Смит. — Но всъщност не аз ще тръгна през него, нали…? — гласът му стана по-твърд. — Не паяци са убили момичетата… Ти ги уби. Аз просто не си позволявах да го приема до сега. Ти ме пазеше жив, защото имаше нужда от мен. Защото аз можех да построя това за теб! — и той посочи надолу към вихрещата се енергия.
— Бедното ми, бедното ми момче — Смит отметна робата от тялото си. Четири гротескно деформирани задни крайника се разгънаха. — Нима наистина вярваше, че ще те оставя да се върнеш у дома си…? — Втора група неестествено дълги крайници се закривиха и изпънаха покрай хълбоците му. — И да допусна всичко това, в което успях да се превърна, да изчезне? — Безсрамно дългият му врат се стрелна напред, издигайки се от туловището на издутия му гръден кош, и той се удължи над три метра, разкривайки отвратителната истина, която беше укривал толкова време. — Погледни ме! — заповяда той. — Аз вече не съм човек… аз съм бог.
Той разтвори лигавата торба с яйца на кръста си, за да може Уил да види потръпващата вътре маса от паякообразни тела.
— Вътре в мен отраснаха семената на нова свръхраса. Сега ние ще кацнем върху безпомощната Земя. Цяла планета, над която да властваме… — една от ръцете му отскочи напред и сграбчи Уил за ризата, придърпвайки го към себе си. Устата на Смит се разтвори широко към гърлото на Уил и чудовището промърмори: — Цяла планета за изяждане…