Двадесета глава
Седнал до баща си, Уил усети поредния трус, разтърсващ техния бързо рушащ се свят. По стената се люлееха разкъсани проводници, струпаните на купчини боклуци и парчета разрушено оборудване се срутваха и търкаляха по пода, докато цялото складово помещение, в което бяха затворени, не заживя сякаш свой собствен живот… като Робота, застанал да пази изхода.
Роботът изглеждаше почти така, както си го беше представял, когато привършваше със сглобяването на новото му тяло: двете увенчани с остри метални нокти работни ръце, в които беше вградена електрическата верига на енергийния му разрушител; единичната му ръка отзад за тежка работа, единственото, което беше успял да намери сред контейнерите с резервни части. Гъсеничните му крака — влекачи. Мехурестият му диод наистина правеше главата му доста голяма… той дори светеше, когато Роботът проговаряше. Единственото, което не съвпадаше с неговите представи беше това, че чуваше как машината заплашва да ги убие…
— Аз ще побягна, за да отвлека огъня му — прошепна Дон Уест на баща му. — Може би вие с Уил ще успеете да се измъкнете. — И той посочи към джунглата от разбито оборудване, която ги заобикаляше.
През цялото време, докато двамата обсъждаха какви възможности имат да се измъкнат, ги слушаше. Но в присъствието на зорко следящия ги Робот той знаеше, че каквото и да опитат, щеше да се окаже самоубийствено. Смит беше превърнал Робота в свой затворник, също като тях. Машината беше станала роб на неговите заповеди, независимо дали наистина го желаеше. „Освен ако…“
Той тихо се надигна и пропълзя встрани от баща си. Стъпка по стъпка, заситни през стаята по посока към охраняваната врата.
— Спри или Робота ще те унищожи! — Роботът се извърна на място и между ноктите му изтрещя мълния. В другия край на стаята баща му и Дон Уест вдигнаха глави и го изгледаха със стаен ужас, когато ръцете на Робота се протегнаха към него.
Уил се изправи, стараейки се да не изглежда уплашен.
— Роботе, не си ли спомняш за мен? — попита момчето. — Не помниш ли на какво те научих? За приятелството?
Робота се закова на място, сякаш размисляйки над въпроса.
— Приятелството означава да действаш според сърцето си, а не според ума си — отвърна машината след мъчителна пауза.
Уил кимна.
— Сега имам нужда от помощта ти, Роботе. Защото ние с теб сме приятели…
— Логическа грешка — възрази Робота. — Приятелството не подлежи на изчисление.
— Забрави логиката! — настоя Уил. — Действай със сърцето си.
— Роботът няма сърце. Роботът се зарежда с ядрено-импулсен генератор…
— Всяко живо същество има сърце — промълви тихо Уил. Сети се за порасналия Уил и от очите му бликнаха сълзи. Той примигна, за да ги отстрани.
— Програмата ми е променена да изключва емоциите. — Роботът стоеше непреклонен на прага на вратата. — Всякакви опити да се пренебрегнат командните протоколи могат да доведат до изгаряне на невронната ми мрежа.
Планетата отново заръмжа и потръпна под краката им.
— Моля те, Роботе — прошепна умолително Уил. — Ако не ни пуснеш, всички ще загинем! Моля те, нима няма да ни помогнеш сега? Ще бъдеш ли отново мой приятел…? — „Той беше спасил веднъж живота на Робота… дали машината все още помнеше това? Възможно ли беше?“
Роботът дълго остана неподвижен. След това едната му ръка се пресегна към собствения му гръб, към контролния болт, който Смит беше вкарал в Централния му процесор.
— Робот се опитва да деактивира контролен болт… нарушение на командите… опит за рестартиране… опасност… убий ги, убий ги… — Ноктите му се надигнаха в нападателна позиция; енергията се заизвива в дъга между тях. Уил прехапа устни, едва сдържайки се да не побегне, когато зарядът между ръцете на машината достигна своя максимум и те се прицелиха към него…
В последната секунда ръцете на Робота се опнаха нагоре… енергийният залп раздра отвор в тавана и Роботът победоносно се протегна назад, за да измъкне контролния болт.
— Ти успя — пое си дъх Уил.
— Роботът ще спаси… Аз ще спася Уил Робинсън — каза гордо Роботът. — Ще спася своя приятел…