Уил успя да се отскубне, но отново се извърна, когато алармените индикатори запищяха и засвяткаха по контролния пулт.
Но този път Смит не му остави време, а пултът не му остави пространство. Смит го прихвана отзад и го захвърли високо през перилото към мрака високо под тях.
— Сбогом… — промърмори Смит. После пристъпи към контролния пулт, без да извръща поглед назад.
Дон поведе Уил и Робота извън кораба колкото се може по-бързо. Не само защото времето течеше твърде бързо, но защото не искаше Уил да види или чуе, ако нещо се случеше с баща му. Тримата започнаха да се спускат по скалистия склон под кораба, препъвайки се в мрака, а земята под тях продължаваше да се тресе. Надяваше се, че е запаметил достатъчно ориентири, за да успее да ги отведе до истинския „Юпитер“. Надяваше се, че порталите все още се намират там, където бяха преди…
Не бяха там. Той се закова на място, когато жестокото огнено острие на един от порталите проблесна по скалната повърхност и корабните останки точно пред тях. Един по-млад свят, ярък и слънчев, ги подкани от другата страна. „Но от кое време беше той…?“
— Виж! — извика Уил и посочи, но не към портала. Дон се извърна и забеляза Смит, сринал се върху една издадена скала, там, където отвратителният му двойник го беше захвърлил. Уил изтича до Смит и коленичи до него.
Дон го последва малко по-неохотно. Той също коленичи до Смит и напипа пулса на гърлото му.
— По дяволите — промълви той. — Този още диша. — Никой от тях нямаше да попадне сред този кошмар, ако Смит не беше извършил своето вероломство… „Защо животът веднъж не му подадеше ръката, която наистина заслужаваше…?“ Дон се изправи и обърна гръб на безсъзнателното тяло на Смит. Запъти се към портала. „Ако някой наистина заслужаваше да получи от Съдбата аса и осмици, то това беше Смит…“
— Не можем просто да го оставим така — възрази Уил. Дон се извърна към него.
— Разбира се, че можем — и махна на Уил да го последва. Очите на момчето се изпълниха със смут.
Преди някой от тях да успее да реагира, земята отново се разтресе и тътенът й бе последван от яростния полъх на вятъра. Друг портал се разтвори с трясък високо над главите им, като фуния на торнадо.
Дон сграбчи Уил и започна с отскоци да се спуска надолу по склона към равния терен. Лавината от камъни, която го гонеше, спря по средата на стената на кратера. Горният ръб на кратера беше изчезнал, заменен от пламтяща рамка на портал; вътре в него Дон видя море от топяща се скала.
Той се завъртя на място, едва крепейки се на краката си, и пред тях изригна нов портал, наляво, а планетата нададе вой и се разтресе от нов тътен. Сега теренът под тях се тресеше непрестанно. Тътенът на Армагедон, последната битка между Доброто и Злото, оглуши ушите им. „За първи път в живота си той наистина разбра какво означава думата «ужас».“ Паника се надигна в гърлото му и му се стори, че всеки миг ще му прилошее.
Дон стисна здраво съпротивляващия се Уил. Нямаше време за паника. Ако пропуснеше мига, всички загиваха…
— Тези портали водят към различни времена! — изрева Уил.
Тътенът и трусовете се усилиха. Сякаш здравата скала под нозете им щеше всеки миг да се разтвори и изчезне. Дон отчаяно започна да мята поглед от портал към портал.
— Но кой от тях води към дома…?
Джуди се взираше през визьорната стена, неспособна да откъсне очите си от сцената, която се разиграваше отвън, докато помагаше на майка си и на Пени да подготвят кораба за отлитане. Навън порталите се разтваряха и затваряха като пламтящи мехури във врящата супа на време-пространството. Почти нищо не оставаше разпознаваемо в околния пейзаж. Дори не можеше да прецени накъде по-напред да погледне, търсейки с очи татко си Уил и Дон, мъчещи се да се доберат до кораба… „Ако тя самата не знаеше къде да ги потърси с очи, как те можеха да разберат кой от порталите отвежда към дома…?“
Тя погледна през рамо.
— Пени — извика по-голямата сестра. — Включи ракетите.
Пени вдигна глава от своята работна станция и я поклати:
— Но бойните им глави не действат…
— Просто го направи! — заповяда й Джуди и започна да набира данни на своята конзола. Ръцете й шареха трескаво, сякаш обладана от някаква лудост, когато видя зелената стрелка на индикатора, показваща, че ракетите са готови за старт. — По отвора, огън! — извика младата жена, след като въведе последните команди, които трябваше да фиксират траекториите им. — Значи онези моряци рисували форми в небето… — и тя завъртя един от превключвателите. На екрана просветна: КОМАНДА ПРИЕТА.