— Баща ми казваше, че злото винаги намира истинската си форма.
Той се извърна стреснат, но не и изненадан, и видя изправения зад него на платформата Джон Робинсън. Усмихна се. Беше предчувствал сладостта на този миг в не по-малка степен, отколкото мига, в който щеше да се върне на Земята. „Да, Робинсън беше прав… съвършено прав.“ Думите му правеха неговата собствена победа над пространството, над времето и над самия себе си още по-сладка. Той беше намерил истинската си форма и тя беше добра.
— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност — каза той и широката усмивка оголи зъбите му.
— Не — отвърна Робинсън и го погледна твърдо в очите. — Не можех да убия човек. Но мога да убия чудовище… — Той се понесе напред и замахна със звездовидното острие към лицето на хибрида.
Хибридът се преви на две и махът не улучи. Понесе се напред към Робинсън; четири ръце и собствените му, много по-бързи рефлекси отпратиха човека назад и той се преметна по платформата. Хибридът пристъпи към падналия Робинсън, който лежеше по гръб, зашеметен и гледащ към него с безсилна ярост.
— Спести ми гнева на праведника — хибридът проточи врат и разтвори челюстите си. — Смятам, че е време за закуска, преди да поема по своя път…
Двадесет и първа глава
Джон стисна зъби и единствено с усилието на волята си се задържа неподвижно върху тресящата се платформа, когато хибридът се надвеси и челюстите се насочиха към врата му…
В последния възможен миг той замахна с ръката си; острата като бръснач бойна звезда, стисната в юмрука му, разцепи лицето на хибрида. Сребристочервена кръв обля чудовищното лице; хибридът залитна назад, поразен от изненада.
После главата му отново се проточи напред, а лицето му беше изпълнено с ледено презрение.
— О, болката. Болката. — и той му показа зъбите си. В отговор Джон му се ухили.
— Още не си видял нищо… — Той замахна към лицето на хибрида и проряза надолу, разкъсвайки лигавата мембрана на пълния с яйца семенник.
Този път лицето на хибрида зяпна с невярващ поглед, когато чудовищните му деца се изсипаха от яйчната торба, запълзяха по тялото му и се затичаха нагоре по черупчестите му гърди към струята сребриста кръв, стичаща се по бузата му.
— Спомняш ли си кораба-сонда? — каза Джон, чиито отмъстителни думи бяха изпълнени с жлъч. — Тези чудовища изяждат ранените си.
Изразът на лицето на хибрида се промени — една от ръцете му се сгърчи към лицето.
— Не! — изстена той. — Спрете. Не…! — Той се олюля назад, изгуби равновесие и се срина до платформата.
Джон с мъка се изправи на крака и се затича напред…
Хибридът се изтласка от перилото назад към платформата, осемте му увенчани с нокти крайника, които го бяха задържали, докато падаше, щръкнаха напред като нападащи змии, и той посегна към Джон.
Джон връхлетя върху него и го събори назад с рамо. Хибридът отново се олюля и се срути на перилото.
Докато хибридът падаше, един от ноктите му закачи дрехата на Джон и го повлече от платформата.
Джон отчаяно протегна напред ръце, усетил, че пропада, и пръстите му диво зашариха, търсейки нещо, за което да се хванат. Свиха се около металната скара на мостика и той с усилие спря полета си, а тялото на хибрида продължи да пада надолу и надолу… към улея на време-пространството.
Сякаш самото време спря, докато Джон се взираше надолу, към полетялото към енергийния вихър чудовище. Увисна с едната си ръка от решетката и се замоли така, както никога досега не се беше молил, дано законите на вселенския ред да не са все още напълно изоставили този свят на пресичащи се звезди…
Падащото тяло на хибрида улучи горящата плазма на пръстена в периметъра на улея, вместо да полети през него към Земята.
Джон изстена и се вслуша във вика на чудовищното същество.
Той погледна надолу. Очите му бяха толкова безмилостни и студени, умът му толкова празен, колкото пространството между звездите.
— Умирай толкова време, колкото искаш — промълви той, докато адът под него поглъщаше чудовищния силует на хибрида.
Джон издърпа изтерзаното си тяло върху рамката на мостика, болезнено, сантиметър по сантиметър, напипвайки плетеницата от метални пръчки с ръце и крака. „Трябваше да се добере до конзолата да спре процеса и да измъкне ядрения материал преди…“ Някакъв лъч светлина внезапно привлече погледа му, далеч долу на рампата, водеща към щерната на хипердвигателя. Спря да се катери и погледна надолу. Нечие човешко тяло лежеше под него, проснато неподвижно върху рампата.