Уил!… Беше синът му, порасналият му син, рухнал върху наклонената решетка; безжизненото му тяло се държеше да не се плъзне надолу към щерната единствено благодарение на сребърната верига около врата му. Отличителните знаци, които все още носеше на себе си, заплетени в металната решетка.
Едва погледна надолу и нов трус разтърси Машинната зала. Тялото на Уил се плъзна с милиметър надолу и веригата започна да се изпъва.
„Уил… трябваше да го спаси…“
Той отново вдигна очи. Цилиндърът с ядреното гориво се беше спуснал почти напълно. Не му оставаше никакво време. Още някоя секунда и щеше да бъде твърде късно да го спре…
„Не можеше да направи и двете неща едновременно.“
„Дългът или обичта…“ Винаги беше стигал до този избор, в целия си живот. Винаги беше избирал голямата перспектива — по-голямото добро, бремето на отговорността, суетната вяра, че той единствен може да спаси света. Винаги беше жертвал нещата, които наистина имаха значение — радостта, съпричастието, свободата, живот, споделен с тези, които обичаш… и дълбоко човешките емоции, заради които си струваше човешките същества да се спасяват от самите себе си.
И ето докъде го беше докарало всичко това.
Джон се люшна през рампата и скочи надолу.
Падна до Уил тъкмо в мига, в който разкъсалата се верига го пусна да се плъзне надолу. Джон сграбчи китката на Уил, който вече се плъзгаше надолу, и го повлече нагоре от адския огън, погълнал хибрида.
Нозете му се прекършиха. Силите му се бяха изчерпали; той приседна на пода и прегърна Уил в скута си.
— Хайде, синко — промълви той, галейки нежно с длан косата на Уил. — Хайде, събуди се…
Дон гледаше как земята извън „Юпитер Две“ изригна магма, гърчейки се в смъртоносните тласъци на безименния свят. Гледаше в Ада…
Отново провери контролните данни на командния пулт; корабът беше зареден на пълна мощност — толкова, колкото можеше да поеме — и очакваше неговия сигнал. Пръстите му нервно забарабаниха по пулта; Дон захапа устни. Нищо не можеше да се различи навън; никой, уловен в клещите на този адски хаос, не можеше да оживее…
Морийн се срина в празното кресло на Джон до него и се пристегна с ремъците.
— Все се надявах, че някак си ще се появи… — промълви тя, без да поглежда към него, взирайки се единствено в смъртоносните изригвания на чуждия свят, предопределен да загине заради човешките грехове.
Най-сетне тя отново поклати глава, сякаш убедила себе си в неизбежното.
— Да тръгваме, майоре — каза тя. Погледът й беше ясен и изпълнен с решимост. Тя кимна към командния пулт.
Дон натисна клавиша. Чу, или по-скоро усети запалването на изтласкващите дюзи, готов и да му дадат всичко, на което бяха способни, за да издърпа кораба обратно в космоса, на който принадлежеше.
„Но нямаше да бъде достатъчно…“ Той сподави мисълта си. Джон Робинсън беше пожертвал живота си, за да повери в ръцете на Дон спасяването на семейството си, което толкова обичаше… и това, което беше постигнал, се дължеше на това, че беше най-добрият.
Той щеше да спаси семейството, което Джон обичаше… вече неговото собствено семейство. Днес вече беше видял толкова много неща, в които беше невъзможно да повярва; съществуваше ли още някакво чудо, след всичко, което беше видял?
— Парче торта… — промълви той, сдържайки дъха си. „Парче торта…“
„Юпитер“ се разклати върху колесника си, а земята отдолу започна да поддава, пропадайки под кораба от всички страни.
— Сбогом, моя любов — каза тихо Морийн.
Той вдигна глава и видя напиращите от очите й сълзи. Извърна поглед към командния пулт.
— Включи първа степен на изтласкване — каза той. — Веднага!
Вибрацията на надигащия се кораб надмогна гърча на планетната повърхност; колесникът се прибра нагоре по команда. „Юпитер Две“ изрева, издърпа се от срутващата се стена на кратера и се понесе нагоре.
— Хайде, синко. Събуди се… — Джон беше Уил в ръцете си, предпазвайки го от трусовете, които разтърсваха пода и разлюляваха паяжинната мрежа от проводници и кабели, проточили се от стената, докато най-сетне очите на сина му примигнаха и се отвориха.