— Татко…? — промълви Уил, не вярвайки на това, което виждаше.
Джон, надвесен над лицето му, се усмихна.
— Мислех, че съм те загубил.
Уил вдигна удивен очи към него и на устните му се изписа усмивка. Но изразът на лицето му рязко се промени и той промълви:
— Ядрото…
Той с мъка се изправи на колене, тъкмо навреме, за да могат да видят как ядреният цилиндър потъна в контролния панел. Ослепителен лъч усилена кохерентна светлина се спусна от стартера на хипердвигателя, поразявайки щерната; лъчът засмука като фуния всеки джаул енергия от радиоактивното ядро на цилиндъра, за да стабилизира времепространствения улей под тях. На монитора върху платформата просветна съобщение: ПОРТАЛЪТ Е ГОТОВ.
Уил бавно се извърна към Джон и поклати глава.
— Ти можеше да вземеш ядрото и да заминеш, преди да стане твърде късно… Но вместо това спаси мен.
Джон погледна изумения си син и усети как нещо вътре в него се скърши. Изпълни го такава мъчителна болка, каквато не беше изпитвал никога досега, и го отпусна…
— Нямах друг избор — прошепна бащата. — Не можех да те оставя да паднеш. Ти си мое момче.
Уил отвори уста, но преди да успее да отговори, таванът над тях се раздра и се отвори като картонена кутия. Сега и двамата гледаха нагоре, към последния портал. Небето под портала бе нажежено, същински ураган от червено и златно, сякаш целият свят отвъд портала се поглъщаше от огнената буря.
Дон се бореше с лостовете, докато „Юпитер Две“ напрягаше сетни сили да се измъкне от десет километра дълбокото небе и да се издигне над повърхността на планетата.
Под тях земята кипеше, разкъсвана от ослепителни експлозии. Здравата скала се топеше като пластмаса и раждаше с грохот нови планински зъбери, които на свой ред отново биваха поглъщани от планетарното ядро. Корабът се тресеше така застрашително, че му се струваше, че порутеният му корпус всеки миг ще се разпадне на части и въпреки това сякаш стояха на място.
— Не набираме височина! — изрева той дрезгаво, макар че Морийн и сама виждаше.
Приливна вълна от камъни се надигна нагоре, право пред пътя им, извисявайки се над тях, а той не можеше да стори нищо друго, освен да гледа с изпразнен мозък как тя започна да се разсипва: как гигантски каменни отломъци се отделиха от гребена й и западаха към тях…
Сянка се стовари върху него и целия команден пулт. Той се извърна на креслото си, за да погледне за сетен път… видя Джуди и Пени в ръцете й, видя ги всички — всяко от изопнатите зад него лица сякаш представляваше огледален образ на самата смърт.
Той отново погледна Морийн. Очите му горяха от жал. Последните думи, които успя да отрони, бяха:
— Съжалявам…
Каменната лавина се срина върху тях като юмрук на Бога. „Юпитер Две“ избухна, погълнат от пламъка и загиващата под тях планета произнесе своята присъда.
Уил стоеше със своя баща на перилата на контролната платформа. В очите на възрастния мъж Уил разчете голата болка на човек, загубил всичко — семейството си, надеждата си, мечтите си.
— Не можах да ги спася… — прошепна бащата.
Уил отмести поглед, неспособен повече да гледа това. Очите му попаднаха на коридора във времето, все още съхранен стабилен от фокусираната енергия на ядрения материал, блеснала надолу в бездънния улей. Сега този лъч му показваше вътрешността на стартовия купол, в деня на мисията… самия него, едва десетгодишен, пристъпващ към „Юпитер“ в своя криокостюм. Невинен, изпълнен с надежди; не знаещ нищо за бъдещето, което го очакваше…
— Толкова години — промълви тихо порасналият мъж.
— И все още го чувствам. Нашето слънце. Нашата Земя. Всичко, за което мислех през цялото това време. Да се върна у дома…
Той се обърна към контролната конзола и започна да въвежда нови команди, променящи пространствените и времеви парадигми. Образите долу, в портала на времето, се размиха и разсипаха, отвени настрана като страници на лъхната от вятър книга.
— Преди много време — продължи той, макар баща му да не го слушаше — ти каза на едно малко момче, че един ден то ще разбере колко го е обичал баща му. — Сега вътре в изхода на тунела лежеше тази планета — той видя появата на „Юпитер Две“, кораба, чиито изтласкващи дюзи все още загряваха, все още цял… мигове преди разрушителния взрив.