Уил пристъпи към него и застана до тях, вдигнал очи нагоре.
— Татко? — промълви момчето, почти колебливо, а майка му се отмести встрани, триейки очите си с длан. Когато баща му го погледна, той протегна ръка и му подаде отличителните знаци, които стискаше в ръката си. — Радвам се, че се върна — добави момчето, чиито клепачи все още примигваха.
Джон коленичи пред Уил и го прегърна.
— Исках само да ти кажа — промълви той. — Обичам те, синко. Много те обичам.
Уил се сгуши в прегръдката му. Така, както трябваше да бъде винаги, както винаги си го беше представял.
Теренът отвън се разтърси и занадига, принуждавайки кораба да залитне настрана заради поддаващия колесник. Дон пусна Джуди и тръгна към командния пулт.
— Планетата около нас се разпада.
Джон се изправи сред залата, а всички останали се пръснаха и всеки зае работната си станция.
— Статус? — попита той. Ужасяващ тътен извън корабния корпус му даде отговора.
— Обречени сме — изпъшка Смит, когато Дон мина край него.
Дон се спря и зави край него, сетил се внезапно и с неприязън за досадно дългото съществуване на другия, както и за факта, че горивните цилиндри на „Юпитер“ все още бяха наполовина празни.
— Обречени сме…
Дон замахна и го удари.
Погледна тялото на Смит, проснало се в безсъзнание на пода и поклати глава.
— Боже мой, това беше добре.
Затърка кокалчетата на ръката си и прекоси залата.
Джон го погледна вбесен.
— Вдигай ни веднага във въздуха!
Пилотът се отпусна в креслото си и вкара компактдиск в слота. Музиката разтърси мозъка му като адреналин и той натисна лоста на първа степен на изтласкване.
Вибрацията от активирания корабен двигател замести земните трусове. „Юпитер Две“ се измъкна от ужасяващо променящата формите си стена на кратера и започна да се издига, докато цепещата се под тях планетна повърхност се срина навътре с оглушителен рев.
Дон придаде на машините цялата енергия, с която корабът все още разполагаше. „Юпитер“ залитна и потръпна, борейки се със сетни сили, но с твърде малко мощ за спасителния тласък, срещу непреодолимата сила, която ги дърпаше надолу.
Пилотът се бореше да стабилизира люлеенето и кривината на корабната траектория, да го задържи на достатъчна височина, за да оцелее и в същото време да набере необходимата скорост и инерция.
— Ще се опитам да достигна скорост на измъкване… — той погледна към надвисващата през визьорната стена сянка над командния пулт.
— Не! — изпъшка Джон. — Не разполагаме с ядрения материал! Гравитационният кладенец ще ни завлече надолу…
Дон отчаяно насочи „Юпитер“ извън планетната траектория, но планетните конвулсии надигнаха право пред пътя му невъзможна, десет километра висока скална стена; за миг се зачуди какъв, по дяволите, избор можеше да предложи Робинсън.
— Бихме могли…
— Няма да успеем! — промълви Джон с пребледняло лице. — Повярвай ми. Знам — каменният израз на лицето му спря протеста, надигащ се в гърлото на Дон. — Трябва да се спуснем надолу.
— Какво? — изсмя се пилотът, не вярващ на ушите си.
— През планетата, докато тя се разсипва…
— Това е лудост! — изрева Дон сърдито. Люлеещият се кораб се съпротивляваше на контролните му лостове като обезумял звяр.
Джон не отмести поглед от очите му.
— Нямам време за спорове. Това е пряка заповед, майоре.
Лицето на Робинсън потъна сред огледална стена, когато очите му срещнаха очите на Дон… който виждаше един арогантен, непреклонен, глупав кучи син, който имаше твърде много власт над живота му…
Погледът му изведнъж се проясни. И той отново видя Джон Робинсън.
— Да, сър. Командире — Уест се усмихна.
Очите му отново се извърнаха към командния пулт… усети как сърцето му подскочи, видял отново невъзможните висини на гигантската планинска стена, надигаща се над тях като приливна вълна, видя как започна да се срутва…
Пропастта под тях се разцепи и се отвори сред гърчещата се кора на планетата, толкова огромна, че сякаш светът се самопоглъщаше, и му се стори, че вижда ясно през нея чак до разтопеното й ядро.
Той рязко изключи двигателите. В един болезнен миг корабът замря, увиснал между рая и ада, а от всички страни около него главоломният сблъсък на континентални плочи избълва нагоре, чак до самата стратосфера, планински вериги, подобни на гънещи се валове. Срутващите се върху мазната магмена повърхност тромави канари се заизливаха в зейналия процеп, готови всеки миг да го запушат…