И тогава „Юпитер Две“ се гмурна право в средата на пропастта, а планетата го погълна като комар. Каменните челюсти зад тях се сблъскаха и затвориха, късове от света се сринаха над тях и също бяха погълнати.
„Юпитер“ и неговият екипаж полетяха като Алиса през заешката дупка, сред вселена от ослепителна светлина и смазващо налягане, изпреварвайки със секунди лавината на земната кора, летяща надолу след тях. „Заклещени между скала и пещ…“
Дон направляваше свободното им падане с вече свръхестествено ясен разсъдък. Сякаш умът му до такава степен беше надмогнал всякакви граници на познатия опит, че или беше полудял, или бе станал свръхрационален. „Летим през планетата.“ Това беше пълна лудост. И въпреки това, все още бяха живи…
„Засега.“ Скоростта им нарастваше в геометрична прогресия, докато гравитацията засмукваше „Юпитер“ към самото ядро на планетата. Температурата и налягането отвън щяха да продължат да нарастват, докато едното или другото не ги убиеше.
„По дяволите, сети се той, та нима вчера не преживяхме същото?“
Бяха използвали слънчевата гравитация, за да раздуят скоростта си, когато всичко друго се беше провалило. Той си спомни засмукващото ги слънце сред…_топлина, налягане и… скорост_.
Наведе се напред в креслото си, впил поглед в дисплеите. Разбира се. Тъкмо това бе имал предвид Джон. Само че Джон бе очаквал той също да се сети. „Джон, помисли си пилотът, ако оживея, кълна ти се, че ще се върна в училище да взема докторска диплома по астрофизика…“
Сянка покри лицето му. Той погледна напред и навън и очите му се разшириха.
Над тях и отпред, през огромния зев на разцепения басейн, се изливаше цял океан и се сриваше към „Юпитер“ като първичния потоп. „Можете да ме наричате Ной…“
Той отпрати кораба като сребриста палачинка и натисна лоста на изтласквачите, отнасяйки ги в дъга през притискащата ги в креслата парабола, нагоре и по-далече от надигащите се парчета на континенталната кора, право към водопада с размери на милионен град.
— Стиснете си носовете! — изрева Уест. „Там, където има вход, трябва да има и изход.“ Корабът се понесе нагоре през пропадащото море, прорязвайки го като лазерен лъч, летящ нагоре по стръмното течение, към свободата си.
„Юпитер“ изригна над океанската повърхност… за да се озове в друг мощен улей. Дон диво отклони посоката му, край тях изфуча айсберг и се срути долу в разцепилото се морско дъно. Насочи кораба през въртящата се скална фуния, без да го интересува какво точно представляваше тя, защото в другия край на дупката беше съзрял звездите.
Корабът се стрелна нагоре, през каменния коридор. Бяха се озовали вътре в срутващ се вулканичен конус, разбра Уест… „при това съвсем не беше спящ.“ Втвърдяваща се лава и скали с размерите на къщи се сриваха с рев пред него — „Последно препятствие, последна атака и този свят трябваше да ги изхвърли на свобода…“ и изведнъж му се стори, че всичко това беше най-добрата проклета виртуална игра, в която някога се беше напъхвал.
— Търкалящи се камъни. Рок енд рол… — той се ухили и остави потокът адреналин да го повлече към Зоната, в която един звездолет, попаднал сред недрата на действащ вулкан, можеше да извърши невъзможното. Където летящите камъни и бомби от лава не можеха да го докоснат, нито кораба му, нито хората, които му бяха толкова скъпи, колкото собствения му живот…
И той накара „Юпитер“ да затанцува под собствената му музика, извивайки се в пируети през огнения щорм отломки, без нито една погрешна стъпка, без нито милисекунда колебание.
— Ето там. Прозорец… — извика Джон до него и посочи.
Той кимна.
— Видях го! — И насочи кораба към гърлото на вулкана. Светлината в края на тунела беше от звездното небе.
Корабът изригна нагоре от устието на вулкана, нагоре в нощта, нагоре, пронизвайки сриващата се атмосфера.
Безименният свят се отвя зад тях и те преодоляха границата на смъртната му хватка, измъквайки се сред безмълвните дълбини на открития космос.
Епилог
Дон се надигна от пилотското си кресло, разтри изтръпналите си мускули и тялото му най-сетне се отдаде на покоя. Най-после можеше да престане да се взира в звездите и той се обърна да огледа екипажа си… семейството си. Джон го гледаше, все още седящ, сякаш парализиран, на креслото на помощник-пилота. В усмивката му се четеше гордост и не малка завист. Дон се ухили и пъхна ръце в джобовете, сякаш всичко това беше „Какво пък, голяма работа.“