Всички най-после се размърдаха от местата си и Джуди пристъпи зад него.
— Добре се справи, пилотче — промълви тя нежно.
Той се извърна и се ухили още по-широко.
— Е — каза той, — заслужих ли я най-после тази целувка?
Тя го целуна леко по бузата.
— Заслужи я.
„Господи, и това ли беше то…?“ — Дон вдигна рамене и понечи да се върне на мястото си.
Но ръката на Джуди го хвана и го извъртя.
— А тази пък е на кредит — тя го обгърна с две ръце, притисна тялото си в неговото и го целуна, дълго и страстно, по устните. След което го пусна.
Дон залитна назад, онемял.
Тя се усмихна и вдигна вежди.
— „Студена риба“, а?
И тя извърна поглед към животинчето на Пени, започнало да блопка настоятелно; това отвличане го спаси от смущаващата необходимост да й отвърне каквото и да е.
Насмешливият поглед на Морийн се отмести от тях двамата към Блоп. Усмивката й помръкна и тя погали Блоп по главичката.
— Бедничкото… то остана съвсем само.
Но едва изрекла го, и Пени започна да се отдръпва извън обсега й, понесла на ръце възбуденото бебе. Момичето хвърли поглед назад и майка й извика:
— Пени, защо ме гледаш така. Пени…?
Пени отново спря пред бронираната врата, озовала се на безопасно разстояние.
— Нали обещах на Джуди да се грижа за нея… — промърмори тя, като се мъчеше да прикрие гузната си усмивка. Шарещите й из залата тъмни очи помръкнаха още повече.
— Не можех да я оставя самичка. — После се извърна, надникна в коридора и извика: — Вече можеш да дойдеш.
В залата пристъпи някакво огромно туловище, чиито форми ставаха все по-ясни, докато приближаваше, и най-сетне Дон осъзна, че не можеше да бъде нищо друго, освен възрастен индивид от вида на Блоп. „А аз си мислех, че орангутаните са грозни…“
Пени пусна бебенцето и то подскочи от ръцете й. „Майката…? Бащата…? това му се викаше страхотна история…“ гушна бебето грижовно в скута си. Пени засия, а Уил обиколи около двете извънземни същества, вдигнал възхитените си очи нагоре. Морийн поклати угрижено глава, сякаш вече размисляше с какво ще го хранят.
Джон се усмихна уморено към Дон.
— Сега да можехме само да намерим пътя към Алфа Едно…
Уил погледна баща си и лицето му се озари. Момчето кимна на Робота.
— Ако позволите, професоре… обади се Роботът от мястото си, където пазеше останалото, слава Богу, в безсъзнание тяло на Смит. Във въздуха в центъра на мостика мигом увисна холографска схема на галактиката. Дон различи познатото изображение на „Юпитер Две“ сред звездите. От другата страна на залата се виждаше примигваща светеща точка — „Алфа Едно.“
— Звездните рисунки на сина ви.
— Не е рисунка, а карта — отвърна Уил възбудено и пристъпи към Джон.
Джон се усмихна и го обгърна с ръка, кимайки му с обич и признателност.
Отново извърна очите си към звездната карта и само Дон успя да забележи сянката на жал, стаена в тях.
Внезапно из целия мостик прокънтяха сигналите на алармените системи. Дон се обърна към командния пулт и очите му зашариха по дисплеите: зад тях, в космоса, безименната планета беше станала яркочервена и пулсираше. Пред очите му тя се изду като болезнен мехур; избухна и се разтвори, бълвайки залп от сдържана до този миг енергия и превърнати в пара отломъци. Един смъртен вик, който щеше да отеква цяла вечност из пределите на космоса. Докато Дон се взираше в екраните към ударната вълна, която се понесе към тях, взривилият се навътре свят започна отново да се разпада и да се свива с всяка следваща секунда, сякаш се мъчеше да се самозасмуче и да изчезне от реалната вселена. Смаян, пилотът изруга.
— Гравитационното поле на планетата се разпада!
— Ще ни засмуче — промълви Морийн и погледна изплашено съпруга си.