Пени го изгледа продължително, разбрала, че така и не знае какво да му отговори. Фактът, че той й напомни с още по-голяма сила колко безпомощни се чувстваха и двамата в момента само подсили горчилката. Отново погледна към камерата-часовник.
— В бъдеще — каза момичето — видеодневниците на Пени Робинсън, Космическата пленница, ще се поглъщат лакомо от милиони. Ще стана световноизвестна. — Извърна очи към брат си. — А пък ти, от друга страна, ще бъдеш напълно забравен — Уил се намръщи.
Доволна, Пени прекъсна речитатива си. Протегна камерата така, че да може да обхване другата й ръка и нави високо черния ръкав на дрехата си, показвайки я, овързана цялата с лентички от китката до рамото.
— Космическата пленница е решила да си носи тези ленти, знак на подкрепа от страна на всички нейни съчувстващи й приятели. Зелена — за екологичните проблеми, бяла — за човешките права…
— Ще те видя като ти се скапе ръката от липса на кръвообращение — Уил процеди намръщено.
Пени не му обърна внимание. Изключи камерата си и се зарови в струпаните по стената, подредени вече багажни контейнери. Измъкна един вакуумиран пакет и го вдигна.
— Аз пък се чудя как ли ще изглеждаш, когато захвърлят тялото ти в открития космос… — отново се обърна към брат си и го изгледа омерзително. — Първо ще се опиташ да сдържиш дъха си. Но кръвта ти вече ще е започнала да ври. После кожата ти ще се пръсне като балон. И ПЛЬОК! Ставаш на Космическа супа.
Лицето на Уил стана мораво.
— Дали са измислили дума за това, което те е прихванало? — попита нацупено сестра си той.
Пени издърпа от контейнера една от няколкото позлатени звезди, големи колкото детска длан, и я обърна да прочете надписа: ПЪРВА НАГРАДА. Всички бяха „Първа награда“. „Сигурно за Най-големия Досадник“, помисли си тя. Брат й нямаше никакъв личен живот. С помощта на острия ръб на медала разряза пластмасовата опаковка на загадъчния пакет. Подаде звездата на Уил.
— Татко казва да не ги взимам… — промълви Уил, свел поглед. Захвърли медала, сякаш беше употребена салфетка. — Сякаш изобщо го интересува какво правя.
Пени изведнъж почувства прилив на състрадание. Същото чувство се въртеше в собствената й глава толкова често напоследък.
— Не се впрягай, хлапе — подхвърли сестра му небрежно, мъчейки се да разсее огорчението от главите и на двамата. — Пазя видеозаписите от последните си два рождени дни, миналата година той въобще го беше забравил — протегна ръка и леко го прегърна. — Напоследък тази мисия е единственото нещо, което изобщо го занимава.
Тя отстъпи, разкъса опаковката и разгъна съдържанието на загадъчния пакет — въжената стълба, която си беше скрила тук точно за подобни случаи. Прехвърли я през отворения прозорец и понечи да слезе.
Уил я изгледа стреснато, изненадан както от неочакваната й проява на обич, така и от изобретателността на сестра си.
— И какво, значи няма да сме заедно на вечеря?
Пени се обърна и го дари с обичайния си израз на отегчение.
— Я чакай да помисля — изтърси тя и се плесна по челото. — Дали да изкарам последната си вечер на Земята, гледайки как мама и татко се преструват, че не се карат за кой ли път и да издъня последната си затворническа разходка за следващите десет години… ти го сметни.
И кака му отново обърна гръб и постави крак на перваза на прозореца. Стъпалото й се опря на стената отвън и затърси плетената стълба.
Уил я изпрати с гримаса.
— Мама ще кипне.
Пени му се изсмя.
— И какво ще направи? Ще ме върже ли? — и тя прехвърли и другия си крак през перваза. Сантиметър по сантиметър, тя се смъкна надолу и се скри от погледа му. Единственото, което момчето вече виждаше през рамката на прозореца, бе летният вечерен сумрак.
Уил, останал сам в стаята си, поклати глава, за да отърси от ума си гъмжилото от мисли. Сестра му непрекъснато се намираше в някакъв свой, въображаем свят, измисляйки си всевъзможни приключения, в които тя беше главната героиня. Веднъж той беше подхвърлил на мама и татко, че Пени би трябвало да стане писателка. Тогава ще си остане завинаги в този свой свят и при това ще може да се препитава. Колкото по-рано напуснеше тя дома, толкова по-добре.
Но ето, че сега всичките трябваше да напуснат дома. При това нямаха никакъв избор. Изведнъж му стана трудно да преглъща. На гърлото му сякаш бе заседнала огромна буца. Нищо чудно, че Пени разиграваше бълнуванията си: Истинският живот беше станал съвсем нереален. Той отново коленичи и започна да подрежда играчките си.