Луи Жаколио
Изгубени в океана
Първа част
КРАЛЯТ НА СМЪРТТА
Глава I
Слънцето клонеше към далечния хоризонт сред изпаренията на Тихия океан. По небето се носеха гъсти, черни облаци, гонени от вятъра, готови всеки миг да се превърнат в буря.
Дълбоката нощ, непрогледна като при всяко безлуние, все повече покриваше безкрайната водна шир, която опасваше бреговете на Нова Каледония. Междувременно първокласният брониран крайцер „Зорки“ напусна рейда. Всичките му светлини бяха включени, а електрическите прожектори се отразяваха като далечни звезди в мастиленочерната водна повърхност. Дежурният, стъпи а на носа, машинално напомняше през минута-две на моряците да гледат внимателно наоколо. Неговият вик като безкрайно ехо достигаше бреговете на остров Ну, където се намираше затворът на заточениците.
Океанът започваше да се вълнува и крайцерът се движеше с пълна пара, готов да се срещне лице в лице с тайфуна в открито море.
Светлината от прожекторите заливаше всички брегови гънки на острова — заливчета и крайбрежни кокосови горички, сякаш търсеше някого или дебнеше да открие дълго готвено бягство на заточеници.
Точно преди една година на острова бяха докарани четирима китайци, които веднага привлякоха общото внимание със своето странно и загадъчно държане. За това време около тях се създаде цяла серия легенди, всяка една от които беше далеч от истината.
Трябва да признаем обаче, че случаят действително беше от най-необикновените. Никой в Нова Каледония — пито директорът на затвора, нито администрацията, нито даже прокурорът — знаеше истинските причини за затварянето на тези загадъчни хора тук. Един прекрасен ден заедно с други заточеници просто ги доведоха и ги оставиха на острова. При това чиновникът, който ги прие, остана много учуден, когато не намери в списъка никакви сведения относно причините и срока на тяхното задържане. Бяха отбелязани само имената им: Фо, Сиен, Лиу и Чан, както и някои пояснителни бележки след тях.
„Тези затворници трябва да бъдат предмет на най-строго наблюдение. Ако пожелаят да съобщят нещо, ще бъдат разпитвани единствено от генералния прокурор в Нумея според дадените му за това секретни указания.
Задържаните изцяло се предават на гореспоменатото длъжностно лице, чиито разпоредби трябва да се спазват стриктно и който единствен има пълномощията да ги освободи, при което носи лична отговорност за действията си.
По височайше нареждане същите имат право да носят своите национални костюми и ще им се дава всичко необходимо до изпращането им в тяхната родина.
От особена важност е затворниците да не контактуват помежду си.“
Тези бележки, направени от името на две министерства — на правосъдието и на марината1, — противоречаха на всички традиции и обичаи, установени в храма на новокаледонската бюрокрация, така че всички рицари на ръкавелите от канцелариите, подвизаващи се в изправителния затвор, в общ глас заявиха, че никога не са били толкова пренебрегнати и обидени от бюрото. Б течение на осем дни между съдебната палата, административното бюро и канцеларията на губернатора непрестанно се разменяха писма, бележки и пояснения, които не доведоха до нищо определено освен претрупваше на кореспонденцията. Накратко, конфликтът заплашваше да придобие епични размери, докато последният получен пакет, пристигнал по пощата, изведнъж сложи край на спора. Той съдържаше заповед от „горе“, по силата на която губернаторът трябваше да предостави четиримата китайци под пълното разпореждане на генералния прокурор.
Трябваше да се подчинят, но любопитството на всички чиновници в колонията стигна до своя краен предел и всеки от тях според възможностите на фантазията си съчини най-безсмислени всевъзможни истории, скоро завладели целия остров.
Началникът на съдебната палата, който беше и генерален прокурор, получи обемистия пакет поверителни книжа, с които му се даваха най-подробни указания по това дело, но той беше съвършено потаен и когато някой се опиташе да научи нещо, отговаряше, че е длъжен да пази пълно мълчание… Дори самият губернатор не бе по-щастлив в своите опити да проникне в същината на делото за четиримата китайци, в резултат на което отношенията между двамата висши сановници охладняха дотолкова, че те престанаха да се виждат освен при задължителните официални случаи.
Тридесет хиляди франка върху пръста на един затворник беше доста голям лукс, а позволението да носи такава ценност — изключителна рядкост, което решително изключваше всякаква мисъл за тежко престъпление…