— Не искам никакви снизходителност, милостиви господине. Ако правосъдието е неспособно да различава невинните от виновните, аз сам ще потърся справедливост и тежко на ония, които скалъпиха това дело. Ще ги преследвам цял живот и няма да оставя на мира нито тяхната чест, нито тяхното богатство, нито дори децата им!
След тази среща генералният прокурор не се почувства по-близък с Едмон Бартес.
По това време върлуваше черната шарка, която, макар и в лека форма, обхвана и затворниците. Пръв заболя старецът Фо, навярно китаец or по-висше съсловие спрямо останалите трима негови съотечественици, защото проявиха към него особена почит, която, разбира се, остана Незабелязана отстрани. Веднага изпратиха Фо в болницата, където му прислужваха само туземци, защото служителите европейци не достигаха. Едмон Бартес пожела да наглежда болните и взе под своите грижи стария китаец, който беше почти изоставен от туземците. Бившият главен касиер с такава преданост се отдаде на работата си, че рискуваше сам да се зарази и да заболее.
Суеверен, както всички източни хора, болният Фо не можеше да понася самотата. Когато беше сам, той се смяташе за мъртъв, плачеше и охкаше като дете. Тук Бартес прояви особена състрадателност. Отстъпваше пред всичките капризи на болния и нито за миг не се отдели от него. Най-много от всичко Фо се измъчваше от жаждата. Вместо обикновена вода младият човек му приготвяше различни освежаващи напитки от лимони, портокали и сок от захарна тръстика, който доставяха особено удоволствие на китаеца.
Благодарение на грижите на младежа Фо скоро започна да оздравява и когато се оправи съвсем, се върна в килията си.
Старецът дължеше спасението си на Бартес и му демонстрира фанатична преданост която беше способна на всякакви жертви. Твърдо убеден, че вече е бил посочен от пръста на смъртта, сега той като истински китаец вярваше, че младият французин не би успят да го изтрие от списъка на мъртвите, без да пожертва част от своето лично съществуване, за което самите духове, следващи човешкия живот, са били напълно съгласни. Поради това той ясно съзнаваше, че всеки преживян ден на земята принадлежи не на него, а на неговия спасител.
Това приковаваше с невидими, на несломими вериги цялото му същество към Едмон Бартес. За него Фо изостави ролята си на глухоням малко след оздравяването си, но предварително поиска той да му се закълне, че ще държи всичко, което му бъде съобщено, в строга тайна и че никой няма да разбере за способностите на Фо да говори френски и английски толкова свободно, както и родния си език.
Бяха започнали още в болницата да си разменят някои мисли и си устройваха цели беседи, без да бъдат обезпокоявани или подозирани от някого. Бартес разказа на Фо историята и причините на своето заточение, както и всичките си бъдещи проекти. Възнамеряваше да посвети целия си живот на единствената цел — отмъщение и възстановяване на честта си. Щеше да употреби цялата си енергия, за да избяга от затвора и да отиде в Австралия или Калифорния, където ще работи в златните рудници и ще спести пари, конто му бяха необходими за изпълнението на плана.
Преди време младежът Бартес мечтаеше за моряшки живот и на осемнадесет години завърши морското училище втори по успех. По настояване на болната си майка, която наскоро след това умря, той беше принуден да се откаже от намеренията си и постъпи на служба при Жюл Прево Лемер, където бързо си създаде бляскаво положение. То беше разрушено съвсем неочаквано с нещастния случай, за който стана дума. Сега разчиташе на доброто си образование, за да открие нови залежи от благородния метал в Австралия или Калифорния или пък да се залови със стари находища, но разработвани с първобитни средства, в които да внесе някои усъвършенствания.
— Нужно ми е злато — настойчиво повтаряше той всеки път, когато разговаряха с китаеца, — много злато! Без този жълт господар нищо не може да се направи във Франция.
— Както и в целия свят — добавяше старецът.
Сетне, натривайки самодоволно ръце, Фо завършваше дълбокомислено:
— Така, така! Трябва злато, много злато, наля!
Тези разговори бяха прекратени, когато Фо се върна в килията си. Храбрият Порник Доарне посрещна своя съжител с най-голяма радост. Благодарение на този юначен моряк обаче Бартес, който се ползваше с относителна свобода в болницата, се сдоби с възможността да посещава от време на време в късните часове на нощта своя нов приятел, към когото незабелязано се беше привързал.
Една сутрин, когато Едмон отиваше при директора на затвора със списъка на болните и оздравелите — нещо, което вършеше всеки ден, — той срещна Порник, който се разхождаше безцелно с лула в устата.