Выбрать главу

Само ден по-рано бях наблюдавал как момчетата от селото се гонят с въображаеми мечове. За миг закопнях да бъда един от тях, но предводителят на шайката, Динатий, внезапно ме забеляза и се метна върху мен, преди да успея да избягам. Той открай време не ми се нравеше, беше зъл, глупав и сприхав, но се стараех не го обиждам, не толкова от любезност, колкото защото бе много по-едър от мен, както и от всяко друго момче в селото. След смъртта на майка си бе станал чирак на ковача и тежката ръка на майстора често го наказваше, задето бяга от задълженията си. Динатий неизменно си го връщаше — на по-малките от него. Веднъж изгори ръката на едно момче, което се осмели да се усъмни в римското му потекло.

Спомних си всичко това, докато се мъчех да се отскубна от ръцете му. Вдигнах очи и забелязах чайка, политнала ниско над нас. Посочих я и извиках:

— Виж! Дар от небето!

Динатий обърна лице нагоре точно когато птицата пусна един особено смрадлив дар, който го уцели право в окото. Докато той ругаеше и се опитваше да се избърше, а другите момчета се смееха, аз избягах.

Усмихнах се — бях се измъкнал на косъм. За пръв път се запитах дали не притежавам сила, още по-ценна от способността да предвиждам събитията. Ами ако… ако можех да ги контролирам? Да карам нещата да се случват, но не с краката, ръцете или гласа си, а само с мислите си?

Колко вълнуващо! Навярно пак бленувах по майски. Ами ако не беше само мечта? Щях да опитам.

Спрях до каменния мост и приклекнах над едно свито цветче. Съсредоточих се изцяло върху него и изтласках всичко друго от съзнанието си. Мразовитият въздух, блеещите агнета, тракането от ковачницата — всичко изчезна.

Взрях се в лилавите венчелистчета, докоснати от светлината на прокрадващия се от изток изгрев. Натежали от роса миниатюрни косъмчета обрамчваха всяко венчелистче, а една кафява листна въшка пъплеше по яката от листа около цвета. Ароматът му бе свеж, но не сладък. Някак си знаех, че скритата сърцевина ще е с цвят на зрял кашкавал.

Най-сетне усетих, че съм готов и започнах да убеждавам цветето да се разтвори. „Покажи се“, заповядах му аз. „Разтвори цвета си.“

Чаках дълго, но нищо не се случи.

Отново се съсредоточих. „Отвори се. Разтвори цвета си.“

Отново нищо.

Понечих да се надигна… и якичката от листа потрепна. Съвсем бавно, сякаш докосната от недоловим бриз. Миг по-късно едно от венчелистчетата с цвят на лавандула боязливо разгърна нежното си връхче. Последва го съседното, после още едно и още едно — накрая цялото цвете посрещна зората с отворени обятия. От сърцевината му щръкнаха шест меки стръкчета, подобни на пипалца… с цвят на зрял кашкавал.

Жесток ритник се вряза в гърба ми. Груб смях изпълни въздуха и смаза мига тъй рязко, както тежък ботуш стъпка цветето пред очите ми.

3

Обяздвам вихъра

Изстенах и с мъка се изправих на крака.

— Динатий, прасе такова!

Широкоплещесто момче се изсмя изпод щръкналата си кафява коса.

— Ти си тоя със заострените уши. Като на прасе! Или като на демон! Все едно — по-добре прасе, отколкото копеле.

Бузите ми пламнаха, но се сдържах. Вгледах се в очите му — бяха сиви като гъши гръб. Трябваше да надигна глава, защото беше много по-висок от мен. Нищо чудно — раменете на Динатий вече понасяха тежести, под които биха се олюлели мнозина мъже. Освен че кладеше огъня на ковача — сама по себе си тежка, жежка работа — той цепеше дърва и ги пренасяше, натискаше духалото и мъкнеше желязна руда с килограми. В замяна ковачът му осигуряваше храна, сламеник и бой по главата.

— Никакво копеле не съм.

Динатий бавно разтърка четината по лицето си.

— Къде се крие баща ти тогава? Да не е шопар? Или някой плъх, от ония, дето живеят при вас с майка ти?

— Нямаме плъхове у дома.

— Дом! Така ли й викаш на мръсната дупка, в която се вре майка ти, за да прави магии?

Стиснах юмруци. Подигравките му към мен ме уязвяваха достатъчно, но да говори за нея така просташки… Кръвта ми закипя, но ясно осъзнавах, че Динатий иска да се сбия с него. Знаех и как ще завърши подобна схватка. По-добре да не избухвам. Трудно ми беше да озаптя ръцете си и още по-трудно — езика.

— Роденият от въздух не бива да вини вятъра.

— Какво ще рече това, копеленце?

Нямам представа откъде се взеха следващите ми думи.