Традиционният фолклор не отговаря на тези въпроси. Думите, приписвани на самия Мерлин, също не разкриват нищо. Лесно е да останем с впечатлението, че той е бил твърдо решен да не говори за миналото си. Всеки читател на митове и легенди може да си представи вече остарелия Мерлин, който седи до малкия Артур и разсеяно споменава „изгубените години“ на своята младост. Дали обаче има предвид преходността на живота, или някоя липсваща глава от собственото си минало… за това можем само да гадаем.
Според мен през изгубените си години Мерлин изчезва не просто от легендите и песните. По-скоро смятам, че самият Мерлин е изчезнал — от света, който познаваме.
С тази няколкотомна история ще се опитам да запълня празнината. Тя започва с едно момче, изхвърлено на уелския бряг — момче без име и без спомен за миналото си. Свършва, когато същото това момче, преминало през много победи и загуби, е готово да заеме централна роля в легендите за Артур.
Междувременно се случват много неща. То открива втория си взор, но плаща прескъпо за тази привилегия. Научава се да разговаря с животните, реките и дърветата. Открива истинския Стоунхендж, много по-стар от кръга от камъни в равнината Солсбъри в Англия, чието издигане му приписват. Първо обаче трябва да научи значението на древното друидско име на Стоунхендж, „Танцът на великаните“. Момчето открива първата си кристална пещера. Стига до изгубения остров Финкайра (на галски Fianchuive), който келтските легенди описват като място между вълните, мост между Земята на хората и Отвъдния свят на духовете. Среща се със същества, чиито имена са познати от древния фолклор — например великият Дагда, злият Рита Гаур, злощастната Елън, тайнствената Домну, мъдрият Каирпре и пълната с живот Риа. Среща се и с някои по-малко известни герои — Шим, Стангмар, Т‘еилеан и Гарлата и Великата Блуса. Открива, че за да виждаш истински, ти трябва нещо повече от очи, че същинската мъдрост събира качества, които често са разделени, като вярата и съмнението, женското и мъжкото, светлината и тъмнината, че истинската любов слива радостта с мъката. И най-важното от всичко — получава името Мерлин.
Трябва да отправя и няколко благодарствени слова — към Къри, моята съпруга и най-добър приятел, която тъй добре вардеше усамотението ми; към нашите умопомрачително шумни деца Денали, Брукс, Бен, Рос и Ларкин заради неизчерпаемото им чувство за хумор и несекващо удивление; към Патриша Лий Гауч заради непоколебимата й вяра в потенциала на всеки разказ да открие истинския си глас; към Виктория Акорд и Патриша Уанека заради безценната помощ, която ми оказаха; към Синтия Кройц-Ур заради разбирането и богатите, преплетени като бръшлян източници, които ми предложи; към всички онези, които ми вдъхваха смелост по пътя, особено Маделайн Л‘Енгъл, Дороти Маркинко и М. Джери Уайс; към всички бардове, поети, разказвачи и учени, които са допълвали легендите за Мерлин през вековете… и, разбира се, към самия неуловим магьосник.
Придружете ме, докато Мерлин ни разказва за своите изгубени години. През това пътуване вие ще бъдете наблюдатели, аз — летописец, а Мерлин — нашият водач. Но да бъдем внимателни — както знаем, магьосниците са пълни с изненади.
Т.А.Б.
Пролог
Ако затворя очи и дишам в равномерния ритъм на морето, още мога да си спомня онзи отдавнашен ден. Суров, студен и безжизнен, тъй празен от бъдеще, както дробовете ми бяха празни от въздух.
От онзи ден изминаха още много — повече, отколкото ми остана сила да преброя. И все пак онзи ден сияе като самия Галатор, като деня, в който открих собственото си име или когато за пръв път поех в ръце едно бебе на име Артур. Навярно го помня толкова ясно, защото болката, белязала душата ми, няма да изчезне. Или защото сложи край на много неща. Или може би защото сложи и едно начало — началото на изгубените ми години.