От разбуненото море се надигна тъмна вълна, а от нея се показа ръка.
Докато вълната набираше скорост и посягаше към небето, опушено-сивкаво като нея самата, ръката също посягаше нагоре. Около китката се вихреше пенеста гривна, а пръстите отчаяно диреха опора. Ръката бе дребна и слаба, твърде слаба, за да продължи борбата.
Бе ръката на момче.
Вълната с грохот всмука водните талази и започна да се завихря, накланяйки се към брега. За миг сякаш се спря, надвиснала между океана и сушата, между свъсената атлантическа шир и опасния, опасан от скали уелски бряг, познат в онези дни като Гуинет. Съскащият звук набъбна в оглушителен рев, водната планина се срина и запокити отпуснатото тяло на момчето върху черните скали.
Главата му срещна камъните с такава сила, че черепът му несъмнено щеше да се строши, ако не беше гъстата му коса. Момчето лежеше неподвижно — само соленият дъх на следващата вълна разроши няколко кичура, черни под петната от кръв.
Една опърпана чайка забеляза тялото и с подскоци прекоси няколко канари, за да погледне по-отблизо. Наведе се над лицето на момчето и се опита да издърпа водораслото, усукано около едното му ухо. Докато го скубеше, птицата грачеше ядно.
Водораслото най-сетне се предаде и тя победоносно скочи върху една от голите ръце на момчето. Под останките от кафява туника то изглеждаше дребно дори за седемгодишно дете, но нещо в лицето му — може би формата на челото или бръчките около очите му — сякаш прилягаше на далеч по-възрастен човек.
В този миг то се изкашля, повърна морска вода и отново се изкашля. Чайката изписка, изпусна водораслото и се оттегли върху една скала.
За миг малкият остана неподвижен. В устата си усещаше само вкус на пясък, слуз и повръщано. Главата му туптеше болезнено, а острите камъчета се впиваха в гърба му. Отново се закашля, пак повърна морска вода. Пое си пресеклив, измъчен дъх, втори, трети. Деликатната му длан бавно се сви в юмрук.
Вълните прииждаха и се връщаха, прииждаха и се връщаха. Дълго свещицата живот у него трепкаше под напора на мрака. Под пулсиращата болка съзнанието му бе странно празно, сякаш бе загубил част от себе си. От нея сякаш го делеше стена, а на мястото й бе останало само усещане за страх, което отказваше да си отиде.
Дишането му се успокои, юмрукът му се отпусна. Той ахна, сякаш за да се закашля отново, но вместо това притихна.
Чайката предпазливо се примъкна напред.
Внезапно из тялото му запълзя тънка нишка енергия, дошла незнайно откъде. Явно нещо у него все още не бе готово за смъртта. Той отново се раздвижи, пак вдиша, пак издиша.
Чайката се вцепени.
Момчето отвори очи и се претърколи на една страна, зъзнейки от студ. Езикът усети жулещия пясък в устата му и то се опита да го изплюе, ала успя само да се задави от гранивия вкус на водорасли и морска сол.
С мъка вдигна ръка и обърса уста с парцалите, останали от ръкава му. Опипа цицината над тила си и присви болезнено очи. Насили се да се надигне, подпря лакът на една скала и изправи гръб.
Поседя, вслушан в пристъргването и плисъка на морето. Стори му се, че зад неспирния пулс на вълните и бумтенето в собствената му глава чува нещо друго — глас, може би. Глас от друго време и от друго място, макар и да не ги помнеше.
Разтърси го мисълта, че не помни нищичко. Нито откъде е, нито майка си или баща си. Нито името си. Собственото си име. Колкото и да се напрягаше, споменът не идваше.
„Името. Името ми…“
— Кой съм аз?
Подплашена от вика му, чайката изписка и отлетя.
Зърнал отражението си в локва вода, малкият спря да го разгледа. Отсреща го наблюдаваше странно, непознато момчешко лице. Също като косата, очите чернееха като въглени, осеяни с блестящи златни точици. Ушите, почти триъгълни и с причудливо заострени върхове, му се видяха твърде големи в сравнение с всичко останало. Над очите лъщеше твърде високо чело, но носът бе фин и тесен и приличаше по-скоро на клюн. Като цяло, лицето му сякаш не принадлежеше на себе си.
Събра сили и стана на крака. После се подпря на една издатина в скалата, докато отмине световъртежът.
Очите му обходиха пустия бряг. Навсякъде бе осеяно със застъпващи се скали, които оформяха сурова черна преграда срещу прибоя. Разделяха се (и то едва-едва) само на едно място — край корените на древен дъб. Сивкавата му кора се ронеше, но той явно устояваше на океана от векове. В дънера му зееше хралупа, издълбана отдавна от някой пожар. Годините бяха разкривили клоните му, а някои бяха усукали във възли. Въпреки това дъбът бе оцелял и се извисяваше гордо, впил корените си като котва, невъзмутим в лицето на бурите и океана. Зад него тъмнееше по-млада гора, а зад нея — още по-мрачни зъбери.