Преместих я от другата страна на препятствието. За моя изненада, щом пуснах червея, същото стори и тя. Обърна се към мен и бясно размаха миниатюрните си антени. Не ме напускаше чувството, че ме гълчи.
— Извинявам се — прошепнах аз, широко ухилен.
Мравката ми се кара още няколко секунди, после пак захапа червея и повлече тежкия товар към дома си.
Усмивката ми се стопи. Къде е моят дом? Бих повлякъл сламеника си и дори цялата колиба, ако е нужно, стига да знаех накъде да тръгна.
Обърнах се към отворения прозорец над главата ми и зърнах пълната луна, която сияеше като гърне разтопено сребро. Светлината й се изливаше през прозореца и процепите в покрития със слама покрив, обагряйки стаята като боя от неземна палитра. За миг почти скри нищетата наоколо, като застла пръстения под с килим от сребро, наръси неугледните кални стени със злато, а заспала в ъгъла фигура дари с ангелски ореол.
Знаех, че това е илюзия, не по-истинска от съня ми. Подът бе от пръст, леглото — от слама, колибата — изплетена от клони, слепени с кал. Дори курникът на съседите бе издигнат по-грижливо! Знаех, защото понякога се криех там, когато крякането и съскането на гъските ми допадаше повече от виковете и брътвежите на хората. Освен това през февруари в курника беше по-топло, а през май — по-сухо. Аз може да не заслужавах повече от гъските, но никой не би се усъмнил, че Брануен заслужава.
Гледах я как спи. Дишането й почти не надигаше вълненото одеяло и човек би помислил, че е спокойно. За съжаление аз знаех истината. Макар и да я навестяваше насън, денем спокойствието й убягваше.
Тя се размърда и завъртя лице към моето. На лунна светлина беше още по-красива от обикновено. И челото, и бледите й страни излъчваха покой, както в редките случаи, когато спеше дълбоко. Или когато безмълвно се молеше, което се случваше все по-често.
Намръщих се. Ако само склонеше да говори, да ми каже какво знае! И да знаеше нещо за миналото ни, отказваше да го разкрие. Дали защото наистина не знаеше, или защото не искаше аз да науча — това никога не успявах да отгатна.
За петте години, откакто споделяхме колибата, за себе си ми бе разкрила дори по-малко. Ако не се броеше нежното й докосване и скръбта в очите й, аз почти не я познавах. Знаех само, че не ми е майка, въпреки че твърди обратното.
Откъде бях толкова сигурен ли? Сърцето ми го знаеше. Тя бе твърде резервирана, твърде потайна. Една майка — една истинска майка — не би крила толкова неща от собствения си син, нали? Ако ми трябваха още доказателства, стигаше ми да я погледна в лицето. Тъй прелестно… и толкова различно от моето. В очите й нямаше и помен от черно, а връхчетата на ушите й не бяха заострени. Не бях неин син, също както не бях брат на гъските.
Нито пък вярвах, че истинското й име е Брануен, а моето — Емрис, както се опитваше да ме убеди. Каквито и да са били имената ни преди морето да ни изплюе на скалите, някак си бях сигурен, че не са тези. Колкото и често да ме наричаше Емрис, не можех да се отърся от чувството, че истинското ми име е… друго. Само че нямах представа къде да търся истината, освен сред танцуващите сенки в сънищата ми.
Брануен, ако това бе истинското й име, ми позволяваше да зърна поне частица от истинското й „аз“ само когато ми разказваше приказки и легенди, особено тези на древните гърци. Те със сигурност й бяха любимите, както и на мен. Не знам дали си даваше сметка за това, но заговореше ли за великаните, боговете, чудовищата и приключенията в древногръцките митове, част от нея сякаш оживяваше.
Вярно, тя обичаше да говори и за друидите-лечители и за чудотвореца от Галилея, но разказите за гръцките богове и богини озаряваха сапфирените й очи с особена светлина. Понякога бях почти сигурен, че говори за място, което всъщност смята за истинско — място, където бродят странни създания, а божествата живеят сред хората. Това ми се струваше глупаво, но за нея очевидно не беше.
Внезапен проблясък прекрати размишленията ми. Беше просто лунната светлина, отразена от медальона на врата й, макар че тази вечер зеленият камък сияеше по-ярко от обикновено. Осъзнах, че никога не съм я виждал да го сваля дори за миг.
Нещо тупна в пръстта зад мен. Обърнах се — беше снопче сухи листа, тънки и сребристи, пристегнати с трева. Сигурно бяха паднали от напречната греда, която крепеше не само покрива, но и десетки билки, листа, цветове, корени, ядки, парчета кора и семена. Това бе само част от колекцията на Брануен — на перваза на прозореца, зад вратата и от масата до сламеника й висяха още много такива снопчета.