Заради тях цялата колиба ухаеше на мащерка, буков корен, синап и какво ли още не. Обожавах ги! Без да броим копъра, от който кихах. От любимата ми кедрова кора се чувствах висок колкото великан, венчелистчетата на лавандулата гъделичкаха петите ми, а водораслите извикваха неясни спомени.
С всички тези пособия и съставки Брануен забъркваше лековити прахчета и помади. На масата бяха наредени всякакви купи, ножове, хаванчета и чукала, цедки и други подобни. Често я наблюдавах как мачка листа, бърка прахове, прецежда сок от растения или налага нечия рана или брадавица с най-различни смеси. За лечителството й обаче знаех толкова малко, колкото за нея. Разрешаваше ми да гледам, но не разговаряше с мен, нито ми разказваше приказки. Просто работеше и напяваше монотонно.
Къде бе научила толкова много за лечителското изкуство? Къде бе открила легендите на толкова много далечни земи и епохи? Къде се бе натъкнала на ученията на мъжа от Галилея, който все по-често занимаваше мислите й? Не искаше да ми каже.
Мълчанието й не дразнеше само мен. Селяните често шепнеха зад гърба й, дивяха се на лечителските й способности, на неестествената й красота и на странните й напеви. Веднъж-дваж дори дочух думите „чародейство“ и „черна магия“, които явно не пречеха на хората да я посещават, когато имаха нужда да изцери някой цирей, да излекува нечия кашлица или да разсее кошмар.
Самата Брануен изглежда не се тревожеше от мълвите. Стига хората да си плащаха за помощта, тъй че да можем да преживяваме, приказките и подозренията им не я интересуваха. Наскоро се бе погрижила за разранената ръка на възрастен монах, подхлъзнал се на мокрия калдъръмен мост при мелницата. Докато го превързваше, Брануен изрече една християнска благословия, което му допадна. Когато обаче продължи с друидски напев, той я упрекна и я предупреди да не богохулства. Тя спокойно отвърна, че самият Исус е бил толкова отдаден на лечителството, че сигурно също е черпил от мъдростта на друидите и на други, които днес наричаме езичници. Тогава монахът ядно захвърли превръзката и си тръгна, но не преди да разкаже на половината село, че служела на дявола.
Отново погледнах медальона. Сякаш не отразяваше лунната светлина, а искреше със своя собствена. За пръв път забелязах, че кристалът в центъра е не просто зелен, какъвто изглеждаше отдалеч. Приближих се и открих под повърхността му лилави и сини жилки, а червеникавите точици край тях пулсираха като хиляди миниатюрни сърца. Приличаше почти на око.
„Галатор.“ Думата ненадейно изплува в ума ми. „Нарича се Галатор“
Тръснах объркано глава. Откъде се взе тази дума? Не помнех да съм я чувал. Сигурно я бях доловил сред врявата на селския площад, където се сблъскваха и смесваха най-различни езици и диалекти — келтски, саксонски, римски, галски и някои още по-необичайни. Или пък я знаех от някоя от приказките на Брануен, също осеяни с причудливи думи — гръцки, еврейски, друидски и други, още по-древни.
— Емрис!
Резкият й шепот така ме стресна, че подскочих. Погледнах в невъзможно сините очи на жената, която споделяше с мен колибата и храната си, но нищо друго.
— Будна си.
— Да. А ти ме гледаше странно.
— Не теб — отвърнах аз. — Медальона ти.
Преди да се усетя, добавих:
— Твоя Галатор.
Тя ахна. С рязко движение пъхна амулета под робата си и като се опитваше да звучи спокойно, рече:
— Не помня да съм ти казвала тази дума.
Ококорих се.
— Искаш да кажеш, че е истинска дума? Правилната дума?
Тя ме изгледа замислено, почти заговори, после се спря.
— Трябва да спиш, синко.
Както винаги, настръхнах, когато ме нарече така.
— Не мога да спя.
— Ами ако ти разкажа някоя легенда? Може да довърша онази за Аполон.
— Не. Не сега.
— А да ти сваря отвара?
— Не, благодаря ти — поклатих глава аз. — Онази, дето я свари за сина на плетача на покриви, го приспа за три дни и половина.
Усмивка докосна устните й.
— Бедният глупчо изпи тридневна доза наведнъж.
— И без друго почти се разсъмна.
Тя придърпа грубото си вълнено одеяло.
— Е, ако ти не искаш да спиш, аз искам.
— Не може ли преди това ми кажеш нещо повече за онази дума? Гал… как беше?
Тя сякаш не ме чу, загърна се с одеялото и с обичайното си наметало от тишина и отново затвори очи. След секунди вече спеше, но покоят бе отлетял от лицето й.
— Не можеш ли да ми кажеш?