С усилие долових контурите на надигащите се възвишения под нас. По тях не растяха дървета, по склоновете им не течаха реки. В един момент ми се стори, че земята се спуска в дълбок, но тесен каньон и сякаш дочух глух зов на орел. На север гъстото зарево от множество скупчени факли се смесваше с дрезгавите крясъци на таласъми. На юг пък проблясваха зловещи светлинки, които смразяваха кръвта ми повече и от вятъра.
По склоновете на каньона забелязах няколко къщи, навярно някогашно селище. У мен се надигна странен копнеж. Дали като малък не съм живял в подобно село? Ако някак можех да видя тези земи на светло, дали биха ми върнали част от спомените? Къщите обаче бяха мрачни и безмълвни като миналото ми. В тях не горяха огнища, не се чуваха гласове.
Съмнявах се, че тук още работят хора като Хон, както с векове бяха правили предците им преди възкачването на Стангмар на престола и началото на несекващия мрак. Още по-малко вероятно беше да е оцелял някой градинар. Домът на Т‘еилеан и Гарлата поне тънеше в сумрак, а тук властваше вечно затъмнение.
Мракът се сгъсти и ни притисна като тежко одеяло. През вените, които пулсираха на врата на Беля, долових забързания ритъм на сърцето му. В този момент ударите на крилете му станаха малко по-колебливи, сякаш тъмнината пречеше на полета му тъй, както пречеше на зрението ми.
Мерлинът се понесе успоредно на земята. Крилете му все по-често увисваха, като ту не довършваха размаха си, ту изцяло го пропускаха. Той нестабилно се люшкаше сред студените пориви на вятъра, като накланяше глава наляво и надясно. Струваше ми се объркан, сякаш се опитваше да види невидимото и с мъка следваше правилния курс.
Сграбчих пернатия си жребец. Ако на Беля му беше толкова трудно да вижда, как можеше да ни отведе до въртящия се замък? Може би затова Домну ни предупреди, че ще ни е по-трудно да влезем в него, отколкото да го доближим.
Страхът ме зашлеви през лицето и разбрах, че единствената ни надежда сега е вторият ми взор. Аз, слепият, трябваше някак да виждам вместо ястреба! Зрението ми винаги отслабваше заедно със светлината, но този път не можех да позволя това. Може би вторият взор все пак нямаше нужда от светлина. Може би можех да виждам въпреки тъмнината. Призовах цялата си енергия. Трябваше да се опитам да прозра в мрака.
Изминаха няколко минути, но не долавях нищо по-различно. Какво друго очаквах? Никога преди не съм можел да виждам в тъмното, дори когато очите ми бяха здрави. Защо реших, че сега нещо ще се промени?
Въпреки това продължих да се опитвам да погледна с вътрешното си око. Да надникна отвъд сивотата и сенките, да изпълня със смисъл късовете мрак, както правеше Риа с пространствата между звездите.
Полетът на Беля стана още по-несигурен и хаотичен. Крилата му натежаваха, а жестокият вятър ни подмяташе насам-натам. Птицата се поколеба, смени посоката и пак се поколеба.
Толкова постепенно, че в началото самият аз не си дадох сметка за това, започнах да различавам мимолетни силуети в тъмнината. Извивката на някакъв хребет. Вдлъбнатина, която някога може би е била езеро. Лъкатушен път. Назъбена линия, навярно каменна стена.
Изведнъж открих нещо странно в далечината. Смътен, пулсиращ проблясък на върха на един хребет. Сякаш стоеше, но и се движеше, светъл и тъмен едновременно. Дори не бях сигурен, че наистина съществува. Зарових здраво пръсти в перата на Беля и обърнах главата му натам. Отначало птицата се противеше, но накрая промени ъгъла на крилете си, а после и посоката на полета.
След време долових някаква огромна сграда. Издигаше се на хълма като черен призрак. Стори ми се, че виждам причудливи обръчи светлина по стените му и островърхи издатини на върха му. Бърлогата на Домну ми се стори зловеща, но тази сграда беше сто пъти по-страшна. Въпреки това се притиснах към врата на Беля и го насочих към нея. Той вече не само приемаше напътствията ми, но и изглеждаше обнадежден и размахваше крила с нови сили.
Вторият ми взор достигаше все по-надалеч. Вече виждах плоския, осеян с камъни хълм, върху който се издигаше странната сграда. И макар че различавах земите наоколо й все по-ясно, очертанията й си оставаха някак размазани. Щом наближихме, се разнесе глух тътен от камъни, които стържат един върху друг.
Осъзнах, че сградата бавно се върти върху основите си. Бяхме открили Замъка под Покрова. Прехапах съсредоточено устни и накарах ястреба да опише кръг над него. Смътните очертания мигновено се проясниха. Островърхите издатини се оказаха кули, а обръчите светлина — факли, надничащи от въртящите се прозорци и сводове. От време на време в осветените помещения виждах войници със същите заострени шлемове като тези на воините-таласъми.