— Нищо подобно — възразих аз. — Замъкът се охранява от воини-таласъми и гулианти.
— Ооо — веднага оклюма той. — Ние не бива се бие с тях. — Точно така. Трябва да ги надхитрим, ако можем, а не да се сражаваме.
Беля кацна на рамото ми и потеглихме. Прокрадвахме се по слабо осветения коридор и се стараехме да не вдигаме шум. За щастие грохотът на замъка заглушаваше всичко, освен слабото почукване на тоягата ми по пода. Реших, че стига да не ни открият, пазачите на замъка едва ли ще очакват натрапници. От друга страна ясно си спомнях, че си бях помислил същото за таласъмите при Призрачното тресавище.
Щом стигнахме до съскащия факел, грубо натикан в една ниша между камъните, коридорът рязко сви вдясно. Надникнах и видях врати и от двете му страни. Навън гледаше един-единствен тесен прозорец. Доближихме се и аз изтръпнах — през него струеше мрак, точно така, както би струяла светлина, ако не беше Покровът.
Внимателно пъхнах ръка в един от сноповете тъмнина. Студ гризна пръстите ми и ми се стори, че кожата ми сякаш е състарена, полужива.
Разтреперан, аз отдръпнах ръка и продължих напред. Босият Шим щъпукаше беззвучно до мен, а ноктите на Беля здраво стискаха рамото ми. Един коридор водеше към друг, една немощна факла — към следващата. Всички стаи на пътя ни бяха празни, с изключение на гърчещите се сенки, хвърляни от пламъците. Можех само да си представя колко празни помещения имаше в този огромен замък, но колкото и да се лутахме, не открихме стълбище.
Предпазливи като мишки, ние се прокрадвахме из лабиринта от коридори, първо наляво, после надясно, пак надясно и пак наляво. Започнах да се чудя дали не се въртим в кръг и дали някога ще открием път надолу. Тъкмо когато наближавахме поредната врата, Беля изпърха до шията ми. Дочух дрезгави гласове, потънали в просташки разговор. Таласъми. Няколко, доколкото можех да преценя.
Зачакахме до вратата, не знаейки как да преминем, без да ни видят. Беля нервно крачеше напред-назад по рамото ми. Тогава ми хрумна нещо. Потупах мерлина по човката и посочих към вратата. Той сякаш мигновено съобрази и безшумно се понесе към пода. Като се придържаше към сенките до стените, той се шмугна в стаята. Двамата с Шим притеснено се спогледахме.
След няколко секунди един от таласъмите изкрещя, очевидно от болка.
— Намушка ме, идиот такъв!
— Не съм! — ревна друг, надвиквайки трясъка от нещо метално.
— Лъжец!
Нещо тупна тежко на пода, изсвистя меч.
— Ще ти покажа аз кой е лъжец!
Избухна кавга. Задрънчаха мечове, заблъскаха юмруци, изригнаха ругатни. В суматохата Шим и аз се промъкнахме край вратата. Спряхме, за да изчакаме Беля, който кацна обратно на рамото ми, и изтичахме надолу по коридора. След поредния завой се озовахме пред стълбище.
Едва осветени от факела на площадката, каменните стълби се виеха надолу в почти непрогледен мрак. Тръгнах пръв, а Беля застана плътно до лицето ми — и двамата нащрек в случай, че нещо се спотайва в сенките долу. Шим ситнеше зад мен и нервно мърмореше под нос.
Усуквайки се в спирала, стълбите ни отведоха до втора площадка. Светлината на факлата й придаваше злокобен вид, а по стените пълзяха сенки. Надолу грохотът се засили, както и миризмата на застояло. Слизахме от етаж на етаж, колкото по-ниски, толкова по-тъмни. Накрая стълбите свършиха пред висок каменен свод. Зад него чернееше мрачно подземие, което вонеше на разложение.
— Тъмницата — прошепнах аз, надвивайки постоянното бучене.
Шим не отвърна, но очите му се разшириха неимоверно. На входа на тъмницата ни посрещна протяжен стон, пропит с неподправена агония. Гласът ми се стори почти човешки, но не съвсем. Разнесе се отново, по-силно от преди. Шим замръзна на мястото си и аз тръгнах напред без него, като опипвах най-сенчестите кътчета с върха на тоягата си.
Минах под свода и надникнах в тъмницата. Вляво, под една от малкото факли в тази огромна зала, видях каменна пейка. На нея лежеше мъж и по дишането му личеше, че спи. Макар на колана му да висяха меч и кама, той не носеше броня, като се изключи тесният нагръдник над кожената му риза и островърхият му шлем.
Най-странно обаче беше лицето му — бледо като пергамент, като маска без изражение. Не знаех защо, но изглеждаше живо… и все пак неживо.
Внезапно мъжът започна да стене и да вие, а ехото понесе вика му из подземието. Осъзнах, че сигурно сънува, че отново преживява някаква ужасна болка. Изкушавах се да го събудя, за да му спестя терзанията, но не смеех да рискувам. Обърнах се да предупредя Шим и ахнах. Него го нямаше.