Бързо изтичах до стълбите и го повиках по име, достатъчно силно, за да ме чуе през грохота, но не достатъчно, за да събудя спящия войник. Трескаво се огледах, ала от него нямаше и следа. Отново го повиках — отговор не последва.
Как би могъл да изчезне? Къде би могъл да отиде? Може би най-сетне страхът го бе завладял напълно. Вероятно се криеше някъде и се тресеше от страх, но сега нямах време да го търся.
Върнах се обратно и докато Беля стискаше неспокойно рамото ми, внимателно се промъкнах край спящия пазач. Постепенно навлизах все по-навътре в тъмницата. Под висящите от стените вериги тъмнееше засъхнала кръв. Подминавах килия след килия, някои с широко отворени тежки врати, други — здраво заключени. Стигнех ли до затворена врата, надничах през тесния й процеп, но виждах само кости и гниеща плът. Риа, тъй енергична и жадна за живот, в този гнусен затвор! Не можех да си го представя, но се надявах да е вярно — добре знаех каква е алтернативата.
От деня, когато морето ме върна във Финкайра, бях научил съвсем малко за миналото си. За истинското си име знаех още по-малко, но тези недовършени задачи ме теглеха далеч по-слабо от желанието да намеря Риа. Готов бях да оставя всичките си въпроси без отговори, навярно завинаги, само да стигнех навреме но нея.
В една килия открих череп, смазан под тежка скала. В друга два скелета, единият на възрастен човек, а другият — на бебе, се бяха прегърнали навеки. Третата беше напълно празна, а в ъгъла й тъмнееше куп листа.
Продължавах унило напред, но всяка крачка все повече ме отчайваше. Затова ли бях дошъл чак дотук? За стари кости и куп листа?
Замръзнах на място. Куп листа.
Изтичах обратно до последната килия и отново надникнах през процепа, а сърцето ми бясно блъскаше. Тихичко издадох онзи звук, с който Риа разговаряше с буковете. Листата се размърдаха.
— Риа! — развълнувано прошепнах аз.
— Емрис?
Тя скочи на крака и се втурна към вратата. Премяната й от лози бе парцалива и мръсна, но тя беше жива.
— О, Емрис — невярващо изрече момичето. — Ти ли си наистина, или си призрак?
Вместо отговор подадох показалец през решетките, а тя плахо уви своя около него, както бе правила преди.
— Ти си.
— Аз съм.
— Отвори ми!
— Първо трябва да намеря ключа.
Риа се омърлуши.
— Пазача до входа, у него е — каза тя и боязливо стисна пръста ми. — Само че той…
— Спи дълбокостно — довърши друг глас.
Завъртях се и видях Шим, вдигнал глава към мен. Личицето му грееше от гордост. Малкият великан протегна ръка, а в дланта й лежеше голям ключ от ковано желязо. Зяпнах го, изумен.
— От пазача ли го открадна?
Шим се изчерви, а крушовидният нос порозовя почти колкото очите му.
— Спи дълбокостно, затуй не беше трудно.
Кацнал на рамото ми, Беля възхитено изсвири, а аз се ухилих. Осъзнах, че Шим може би не е толкова малък, колкото изглежда.
Ключът издрънча в ключалката и вратата се отвори. После се появи Риа — изпита и измъчена, ала облекчена. Прегърна мен, Беля и накрая Шим, чийто нос порозовя още повече.
Тя се обърна към мен и попита:
— Как ще се измъкнем оттук?
— Още не съм го измислил.
— Е, да започваме да мислим тогава.
— Ще ми се Галатор все още да беше у мен.
Риа зяпна.
— Изгуби ли го?
— Аз… размених го. За да стигна дотук.
Очите й грееха дори в тъмницата. Тя отново хвана показалеца ми със своя.
— Все още имаш нас.
Тръгнахме заедно към входа, а Беля запърха с криле и ме погали по врата. Дори без Галатор на шията, сърцето ми се стопли… но само малко. Докато минавахме край килията със смазания череп, казах на Риа:
— Трудно беше да влезем, но още по-трудно ще излезем. Живи, искам да кажа.
— Знам — кимна тя и изправи гръб, напета като букова фиданка. — Можем само да се надяваме, че Арбаса е била права.
Беля, който тъкмо бе започнал да се разхожда напред-назад по рамото ми, спря и наклони глава, сякаш слушаше.
— Че ще се видим пак в Отвъдния свят ли?
Риа кимна несигурно.
— Да. След Дългото пътуване.
Намръщих се, убеден, че загинем ли днес, няма да има повече пътешествия — нито дълги, нито къси.
Шим подръпна туниката ми.
— Хайде тръгва! Преди хъркащият пазач да…
Точно тогава пазачът изникна от сенките. Скрито зад шлема, смъртнобледото му лице не изразяваше нищо. Той бавно извади меча от ножницата си… и се хвърли към мен.
36
— Пази се! — извика Риа.
Вдигнах тоягата пред себе си и отклоних удара с чепатия й връх. Във въздуха се посипаха тресчици, а аз извадих камата. Войникът пък дръпна меча си, готов да замахне отново.