Наострил нокти, Беля с писък полетя право в лицето му. Раздра едната му буза, но гулиантът дори не извика от болка и мощно посегна към разгневената птица. Използвах възможността и забих камата си дълбоко в гърдите му, точно под нагръдника.
Отстъпих назад, очаквайки да се строполи, а Беля се върна обратно на рамото ми.
За мое огромно удивление пазачът остана на мястото си, вперил безизразен поглед в дръжката на камата. Пусна меча си и я хвана с две ръце, дръпна рязко и я хвърли настрани. От раната не изтече и капка кръв.
Преди той да успее да си вземе меча, Риа ме сграбчи за ръката.
— Да бягаме! — извика тя. — Това е гулиант! Не може да умре!
Хвърлихме се към вратата на тъмницата и хукнахме нагоре по стълбите, а немъртвият воин ни подгони. Риа водеше, в краката й се виеха разплетени лози, а двамата с Шим я следвахме неотлъчно.
Тичахме с всичка сила по витото стълбище, но бяхме толкова ужасени, че често се препъвахме в стръмните стъпала. Подминахме осветена от пращяща факла площадка, после следващата, после следващата. С височината стъпалата ставаха все по-тесни. Силните крака на Риа я изведоха далеч пред мен, а Шим значително изостана. Запъхтян, аз се обърнах назад. Гулиантът бе само на няколко крачки от него.
Беля видя, че малкият великан е в опасност, плесна ме с крило по врата и полетя към него. Гневният му писък огласи подземието и той отново заби нокти в лицето на преследвача.
Гулиантът изостана с няколко стъпала, опитвайки се да отблъсне птицата. Заедно с тях се сражаваха и сенките им, танцувайки по слабо осветените каменни стени. Поколебах се. Да последвам ли Риа, или да се притека на помощ на Беля?
От върха на стълбището се разнесе писък.
— Риа!
Полетях нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Спиралата все повече се стесняваше, съсредоточавайки се в една-единствена точка. С усилие взех последния завой и се озовах на площадка, много по-голяма и по-добре осветена от ниските. В миг замръзнах на място.
Пред мен се простираше огромна зала. По стените й грееха факли и блестящи предмети, а таванът се губеше далеч над мен. Вниманието ми обаче бе приковано към центъра на залата. Риа беше заловена от един воин-таласъм! Облизвайки сивозелените си устни, той бе стиснал китките й зад гърба й. Една от едрите му длани покриваше устата й, за да не извика отново.
— Добре дошъл в нашия замък — прогърмя мощен глас.
Обърнах се и видях висок широкоплещест мъж със сурово като дялан камък лице, седнал на червен трон, който блещукаше със зловеща светлина. Гневната линия на устата му беше като изсечена, но макар и суров, той бе мрачно красив. Под златната диадема святкаха проницателни черни очи, а над лицето и тялото му се кривяха странни сенки, чийто източник не можех да открия.
Край трона на Стангмар стояха петима или шестима гулианти с лица на трупове. Видях и двама мъже, които явно бяха от Финкайра. Черните им като въглен коси стигаха чак до наметнатите им с червени мантии рамене. Единият беше висок и слаб като огромно насекомо, а другият приличаше на дебел дънер.
Спомних си думите на Каирпре и се вгледах в лицата им — може би някой от тях бе собственият ми баща? Макар че копнеех да го срещна, сега тази възможност ме ужасяваше. За човек, който би служил на крал като Стангмар, в сърцето ми имаше само презрение.
„Просто искам да го опозная“, бях казал на Брануен в последния ни разговор. „По-добре не“, отвърна ми тя. Уви, ако беше изпаднал до положението на тези нещастници, вече разбирах защо.
Риа ме видя и яростно се замята, за да се освободи. Воинът-таласъм само изхриптя подигравателно и я хвана по-здраво.
— Подозирахме, че в крайна сметка ще стигнеш дотук — обяви Стангмар, все така намръщен. — Особено с приятелката ти за примамка.
Сепнах се и се зачудих защо пък ще го е грижа къде съм. Тогава осъзнах, че сигурно още вярва, че нося Галатор, последното Съкровище, което търсеше толкова отдавна. Не бях сигурен как бих могъл да използвам тази грешка, но реших да опитам.
Риа отново се опита да се освободи, но без успех. Докато се извиваше в премяната си от листа, усетих едва забележим полъх на свежест — спомен от гората, която бяхме напуснали.
Направих крачка към трона, като поставих тоягата пред себе си, за да запазя равновесие върху бавно въртящия се под.
— Пусни я. Нищо лошо не ти е сторила.
Очите на краля горяха, а странните сенки танцуваха по чертите му.