— Би сторила много, ако можеше. Ти също.
При тези думи мъжете от Финкайра кимнаха в знак на съгласие, а гулиантите едновременно хванаха дръжките на мечовете си.
По-високият мъж ме погледна с изпънато от тревога лице, наведе се към краля и понечи да му прошепне нещо, но Стангмар му направи знак да млъкне.
Тогава по стълбите зад мен се изкачи гулиантът, който пазеше тъмницата. Лицето му беше цялото раздрано, но не кървеше. Стиснал крачетата на Беля в едната си ръка, той го държеше с главата надолу и мерлинът можеше само да размахва бясно криле и да свири гневно.
— Още един приятел, значи?
Обгърнатото в сенки лице на Стангмар потъмня още повече и той се обърна към двама гулианти.
— Проверете има ли други.
Те незабавно се стрелнаха покрай мен и слязоха по стълбите. Тогава си спомних, че не зная къде е Шим. Можех само да се надявам, че малкият ми спътник си е намерил безопасно скривалище.
Трескаво се обърнах към Риа, която почти се задушаваше в ръцете на таласъма, а после към Беля, увиснал безпомощно в хватката на гулианта.
— Освободи ги! — креснах аз на краля. — Освободи ги или ще съжаляваш!
Стангмар се навъси още повече.
— Не ни е привично да ни нареждат някакви си момченца! Особено когато заплашват кралската ни особа.
Въпреки че въртящият се замък постоянно се клатушкаше, аз изправих рамене и се постарах да не загубя равновесие. Кралят се наведе напред и за миг сенките се отдръпнаха от лице с квадратна челюст и блестящи, изразителни очи. Той ми се стори още по-красив, макар и не по-малко скован от преди.
— И все пак храбростта ти ни впечатлява. Затова ще бъдем милостиви.
Сенките изникнаха отново и неистово заподскачаха върху лицето, гърдите и златната му диадема.
— Знаем какво правим! — изръмжа той, неясно на кого и с царствен жест махна на таласъма, хванал Риа. — Пусни я, заповядваме ти. Но я наблюдавай внимателно.
Воинът направи гримаса, но се подчини и грубо блъсна Риа на каменния под пред трона. Все още увиснал с главата надолу, Беля писна възмутено, но не можа да стори нищо повече.
— Ами ястребът? — твърдо попитах аз.
Стангмар се облегна назад.
— Ястребът остава там, където е. Не вярваме нито на него, нито на теб! Освен това така ще си по-склонен да ни съдействаш.
Гърбът ми се скова.
— Никога няма да ти съдействам.
— Нито пък аз — обяви Риа и тръсна кафявите си къдрици.
Беля изпищя, за да изясни позицията си.
За пръв път навъсеното лице на Стангмар сякаш леко просветна.
— О, ще съдействате. Всъщност вече го направихте! Донесохте ни нещо, което отдавна търсим. Донесохте последното Съкровище.
Изтръпнах, но не продумах.
Докато сенките трепкаха по лицето му, кралят разпери ръце към предметите, окачени по стените.
— В тази зала сме събрали най-различни вълшебни неща. На стената зад престола ни е Душегубеца, двуострият меч. С черното острие посича душата, а с бялото лекува всяка рана. Ето там е прочутата Цъфтяща арфа. Онзи сребърен рог е Повелителя на бляновете. До него виждате плуга, който оре сам. Отсега нататък нито тези Съкровища, нито другите ще застрашават нашата власт.
Той посочи железния котел до отсрещната стена и лицето му стана сурово.
— У нас е дори Котела на смъртта.
При тези думи двамата мъже с червени мантии многозначително се спогледаха. По-високият поклати мрачно глава.
— И все пак най-силно желаем Съкровището, което не виси на тези стени — избумтя Стангмар, а гласът му изпълни залата, заглушавайки дори равномерния тътен на въртящия се замък. — Онова, което си ни донесъл.
Знаех, че той скоро ще разбере, че Галатор вече не е у мен. Неизбежната смърт ми даде смелост и аз изправих рамене.
— Никога не бих донесъл нещо, което да ти помогне.
За миг ми се стори, че мрачният крал ме наблюдава.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм! Наистина носех Галатор, но той вече не е у мен. Никога няма да се сдобиеш с него.
Стангмар студено ме изгледа с потънало в сенки лице.
— Не Галатор ни трябва.
Примигнах.
— Нали каза, че търсиш последното Съкровище?
— Така е. Но последното Съкровище не е някакво си украшение — отвърна кралят и вкопчи ръце в престола. — Последното съкровище е моят син.
Облада ме ужас.
— Твоят… син?
Стангмар кимна, но лицето му не изразяваше радост.
— Теб търсех. Защото ти си моят син.
37
По чертите на краля пълзяха сенки, а големите му ръце стискаха трона.
— А сега — продължи той, — трябва да изпълним обещанието, което дадохме, преди да избягаш с майка си.