— Обещание ли? — попитах аз, все още смаян от разкритието на Стангмар. — Какво обещание?
— Не помниш ли?
Погледнах навъсено мъжа, който бе мой баща.
— Нищо не помня.
— Какъв късмет — каза кралят и се намръщи още повече. Сенките по лицето му бавно плъзнаха по двете му ръце, но сякаш се разколебаха. Той сви юмруци, посочи ме и заповяда: — Хвърлете го в Котела.
Гулиантите се обърнаха към мен в съвършен синхрон. Единият все още държеше Беля и мерлинът запляска с криле, за да се освободи. Яростните му крясъци ехтяха из огромната зала, заглушавайки дори грохота на въртящия се замък.
— Не! — извика Риа и скочи на крака. Бърза като пепелянка, тя се хвърли върху Стангмар и сключи ръце около врата му. Преди пазачите да успеят да му се притекат на помощ, той сам я откъсна от себе си, запрати я обратно на пода и тя падна в краката на воина-таласъм.
Обгърнат в сенки от главата до петите, разгневеният крал се изправи, като триеше драскотините по врата си и излая:
— Убий първо нея! После ще се разправим с момчето.
— С удоволствие — изхриптя таласъмът, тесните му очи блеснаха и той посегна към оръжието си.
Сърцето ми неистово заблъска, бузите ми пламнаха. В мен закипя същата бясна ярост, която бях изпитал към Динатий. Трябваше да спра това! Трябваше да използвам силите си!
Буйни пламъци обгърнаха ума ми. Усетих вонята на опърлена плът, моята плът, чух собствените си писъци. Боях се от силите си не по-малко, отколкото от Котела на смъртта.
Дивашки ухилен, таласъмът бавно вдигна меча си и острието блесна на светлината факлите. В същия момент Риа се обърна и ме погледна със скръбни очи.
Ново чувство, по-силно дори от яростта и страха, изпълни сърцето ми. Обичах Риа. Обичах духа й, нейната жизненост. „Ти си сбор от всичко у себе си“, бе ми казала веднъж. Спомних си и думите на Великата Блуса в кристалната й пещера: „Последното съкровище притежава голяма сила, по-могъща, отколкото допускаш.“ Силите ми принадлежаха. За да се боя от тях, но и за да ги използвам.
Мощните рамене на таласъма се напрегнаха, готови за удар. Беля отново изписка и се опита да се отскубне от хватката на гулианта.
А обещанието ми? Отново чух гласа на Риа: „Ако някой те е дарил с вълшебни сили, то е, за да ги използваш.“ Присъедини се и майка ми, чиито сапфирени очи пронизваха душата ми: „Бог иска само да използваш силите си за добро, с мъдрост и любов.“
С любов. Не с гняв. Това беше ключът. Онази любов, която караше Галатор да засияе и която ме изпълваше сега.
„Ти си на ход!“ заповяда ми гласът на Домну. „И в шаха, и в живота изборът ти ще реши всичко.“
Точно когато мечът на воина-таласъм надвисна над шията на Риа, аз съсредоточих цялото си внимание върху Душегубеца, който висеше на стената зад престола. Пламъците отново лумнаха в ума ми, но устоях и ги надвих. Не чувах нищо, освен злорадото сумтене на палача. Не виждах нищо, освен меча и желязната кука, която го крепеше.
„Лети, Душегубецо. Лети!“
Куката се пръсна. Мечът се откъсна от стената и полетя към таласъма. Чул свистенето, той се обърна. Миг по-късно отсечената му глава се изтърколи на пода.
Риа изпищя, когато тежкият труп се строполи върху нея. Стангмар гневно изрева, а лицето му почерня от воала от сенки. Двамата му съветници изкрещяха и страхливо отстъпиха. Само гулиантите не помръдваха и мълчаливо наблюдаваха с безстрастни лица.
В суматохата пуснах тоягата си и вдигнах високо ръце. Душегубеца полетя към мен и аз стиснах сребърната му дръжка с двете си ръце.
Щом видяха това, гулиантите изтеглиха собствените си оръжия и се спуснаха към мен като един, но гръмовният глас на краля ги спря:
— Спрете! — изрева той, а от начумерените му устни се отрони ниско ръмжене. — Този дуел е наш. Никой да не се меси.
Сенките плъзнаха по тялото му, сякаш раздразнени, и той се поколеба за миг. После тръсна рязко глава и властно заяви на събеседник, който само той виждаше:
— Казахме, че дуелът е наш! Не ни трябва помощ.
Той скочи от трона и бързо грабна меча на мъртвия воин-таласъм. Замахна, за да изпита тежестта и баланса му, без да ме изпуска от заплашителния си поглед. Едва тогава забелязах, че сенките отново са се отдръпнали от лицето му. Най-странното беше, че все още се виеха около червения трон. Обзе ме чувството, че ме наблюдават.
— Е — подигра ме кралят, — владееш силите, така ли? Също както дядо си — той пристъпи към мен. — Силите му обаче не можаха да го спасят от смъртта. И теб те чака същото.