Едва успях да вдигна Душегубеца, за да блокирам първия удар на Стангмар. Мечовете ни се срещнаха и ехото звънна сред каменните сводове. От силата на удара му оръжието ми се разтресе чак до дръжката, почти го изтървах. Осъзнах, че Стангмар има тройно предимство — сила, умения и по-добро зрение.
Въпреки това отвръщах на атаките му, доколкото ми позволяваха силите. Макар че губех равновесие заради вибрациите на въртящия се под, аз постоянно нападах. Размахвах меча, като парирах или избягвах ударите му. Щом мечовете ни се сблъскаха, хвърчаха искри.
Може би Стангмар бе станал по-предпазлив заради моята свирепост, може би Душегубеца вливаше сили в ръката ми, а може би кралят просто си играеше с мен. Каквато и да беше причината, докато кръстосвахме из украсената със съкровища зала, ми се струваше, че не му се давам.
Изведнъж той ме притисна с всичка сила. Мощен удар изби Душегубеца от ръцете ми и мечът издрънча на каменния под. Кралят опря острието си в гърлото ми.
— Сега ще изпълним обещанието си — каза той и посочи ужасяващия котел до стената. — Върви.
Все още запъхтян, аз не помръднах.
— Кой те накара да обещаеш да ме убиеш?
— Върви.
— И защо това обещание значи толкова много за теб, след като си нарушил всички обещания, дадени на собствения ти народ?
— Върви!
Скръстих ръце.
— Обещал си на Рита Гаур, нали?
Стангмар силно се намръщи, а зад него сенките над трона затанцуваха още по-лудешки.
— Да. И те съветваме да говориш с повече уважение за нашия добър приятел. Сега върви!
Погледнах умолително мъжа, чиито очи и коса толкова приличаха на моите.
— Не виждаш ли какво е сторил с теб? С кралството ти? Иска да отровиш земите си, да почерниш небето, да посееш ужас у народа си. И дори… да убиеш собствения си син!
При тези ми думи тайнствените сенки закипяха, а лицето на Стангмар почервеня.
— Нищо не разбираш от тези неща. Нищичко! — повтори той и притисна върха на меча си към гърлото ми.
Преглътнах с мъка.
— Рита Гаур не ти е приятел. Той е твой господар, а ти — негов роб.
Очите му пламнаха и той ме бутна към котела.
— Елън, твоята съпруга, моята майка… какво би казала тя?
Гневът на Стангмар преля.
— Ще ти спестим котела и ще те посечем с ей този меч!
Той вдигна острието, за да ме обезглави, а аз зърнах подходяща възможност и се съсредоточих върху Душегубеца, който лежеше точно зад него.
„При мен, Душегубецо. При мен!“
Ала закъснях. Мечът едва започваше да се изправя, когато мрачният крал зае поза за фаталния удар. Опорният му крак обаче попадна върху острия ръб на Душегубеца — черния ръб, който поразяваше самата душа. Той проби кожения му ботуш и одра петата му.
Стангмар изкрещя от болка и се свлече на пода, а сенките сякаш подлудяха и целият трон се разтресе. Гулиантите понечиха да се притекат на помощ на краля, но той ги спря с решителен жест. После бавно вдигна глава и се взря в мен. С всяка секунда лицето му омекваше все повече — челюстта му се отпусна, очите му се разшириха… само линията на устата му не се промени.
— Ти каза истината — заяви той, макар че му беше трудно да говори. — Ние, тоест аз… проклета да е тая кралска реч! Аз съм… само един роб.
Тронът мощно се разклати, а Стангмар се извърна към беснеещите сенки.
— Знаеш, че е така! — извика той. — Аз съм марионетка в ръцете ти, жалка кукла на конци! Главата ми е тъй пълна със заплахите и заблудите ти, че постоянно се върти, също като този проклет замък!
При тези думи от сенките се надигна съскащ звук, който смрази кръвта ми. Те спряха да се мятат, смалиха се и сякаш се съсириха в неясна форма от още по-непрогледен мрак.
Кралят се помъчи да стане, но раната бе парализирала тялото му от кръста надолу и той падна. После пак се обърна към мен.
— Трябва да разбереш. Никога не сме искали… не съм искал Финкайра да стигне дотук! Когато дадох първото си обещание, нямах представа колко мъка ще причиня!
— Защо? — попитах аз. — Защо си обещал каквото и да било на Рита Гаур?
Челото на Стангмар потъмня.
— Сторих го… за да спася Елън.
— Елън? Майка ми?
Спомних си последните й думи за моя баща. „Ако някога го срещнеш, помни: той не е такъв, какъвто изглежда.“
— Да. Сапфирооката Елън.
Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша, подпрян на лакти върху каменния под.
— Когато те роди на брега на Финкайра, тя наруши една от най-древните повели на духовете — че никой с човешка кръв не бива да се ражда тук. Иначе хората биха имали рождени права върху свят, който не им принадлежи! Наказанието за това тежко престъпление винаги е било сурово и недвусмислено. Детето трябва да бъде низвергнато от Финкайра завинаги, а родителят-човек да бъде хвърлен в Котела на смъртта.